Залитайки, Джак отстъпи назад. Изведнъж си спомни предишната нощ и какво се бе случило, след като избяга от хотела.
Той отново усети световъртежа на приближаващото се умопомрачение, паниката и импулсивното скитничество, присъщо за душевноболните. Чувството беше толкова завладяващо, че изпита желание да се скрие под завивките и да се престори, че ако затвори очи, всичко ще премине, както правят децата.
Но знаеше, че това няма да стане.
2
— Виж какво, съжалявам. Кълна се в Бога! Нямаш представа колко съжалявам — повтаряше Джак. — Моля те, недей да пищиш!
Той се бе навел и протягаше ръка, за да махне превръзката от устата й. Тя се отдръпна и обърна глава на една страна.
И Джак би постъпил така на нейно място. В края на краищата той бе отвлякъл горкото момиче, заплашвайки го с пистолет. И това не беше всичко.
Шофьорът на таксито караше към Главното управление на полицията. Джак извади от джоба си пистолета, за да го сплаши. Но проклетото нещо гръмна. Той не разбра как стана така. Изведнъж — бум! На таблото се появи голяма дупка. А Джак се усмихваше, Господ да му е на помощ! Таксито се завъртя, прескочи бордюра и нахлу през витрината на някаква книжарница. По тротоара се разпиляха книги. Вентилаторът на тавана се разби в предното стъкло на колата. Челото на шофьора се блъсна във волана. От спукалия се радиатор изригна пара. Най-сетне таксито спря. Усмихвайки се злобно, Джак заби дулото на откраднатия пистолет в ребрата на… Как й беше името? А, да, Зейтун. Накара я да излезе от колата и й заповяда да го заведе в апартамента си. Принуди я да тича и двамата хукнаха из лабиринта от тъмни улици. Всяка пресечка беше препятствие от тесни тротоари, дървета и храсти, избуяли от стените на стари сгради, клетки със спящи папагали, велорикши, паркирани пред входовете, столове и маси пред малки ресторантчета, купчини кашони и кофи, очакващи боклукчийските камиони. През цялото време Зейтун плачеше и се задъхваше. А той — вече не Джак Тафт, а по-скоро някой друг — беше спокоен и хладнокръвен и дори не се запъхтя. Минаха под няколко свода, които бяха толкова ниски, че едва не удари главата си. На един ъгъл току-що бяха затворили сергията за закуски, а на друг — трудолюбив търговец, станал преди конкурентите си, вече подреждаше стоката — евтини якета за сафари и фалшиви бижута. Тичайки покрай него, Джак събори на земята часовниците. Търговецът изруга. Джак изчезна в мрака.
Китайският квартал не изглеждаше китайски. Нямаше пагоди с извити покриви от лъскави зелени плочки. Беше безлична зона от тесни улички с две триетажни сгради от двете страни, с боядисани в пастелни тонове рамки на прозорците на горните нива и магазинчета на долните. Приличаше на Френския квартал в Ню Орлиънс или на някое старо градче в Калифорния. Джак продължаваше да бяга, дърпайки жената, която бе останала почти без дъх от ужас.
После той видя вход за метро с надпис „Бърз масов транспорт“, а отдолу — червена емблема и ескалатори, водещи надолу към ярко осветен тунел с гранитен под. Спря и се замисли. Белите нюйоркчани на средна възраст не се осмеляват да влизат в метрото късно през нощта. Това е рисковано и несигурно начинание, предизвикателство, игра с късмета. Защото кой е буден и се разхожда из Ню Йорк в четири часа сутринта? И по каква работа е тръгнал? Но в далечината се чу вой на сирени.
Зейтун изглеждаше много уплашена. Пък и Джак вече не беше онзи предпазлив човек, а въоръжен и опасен тип, който не познава страх. Той започна да слиза по стълбите, като държеше пистолета в джоба на сакото си. Всичко беше чисто. Ослепително бели плочки. Никакви боклуци на пода, нито лепкави дъвки. Имаше климатична инсталация и беше по-хладно, отколкото на улиците горе. Единственият звук, който се чуваше, беше шепотът на добре смазаните ескалатори. В сенките не се спотайваха психопати. До павилионите не се криеха нощни птици. Отникъде не те грозеше заплаха и тъй като беше нюйоркчанин, Джак стана още по-подозрителен. Зейтун пусна няколко монети в автомата. От процепа изскочиха два билета. Тя го поведе през компютризираните въртящи се бариери. Излязоха на перона за северната линия. След малко дойде мотрисата. Спря и лъскавите стоманени врати се отвориха. Стискайки здраво пистолета, Джак бутна заложничката си да се качи. Неколцина пътници кротко седяха на пластмасовите седалки. Повечето четяха вестници или списания. Смугла мюсюлманка с аленочервен шал и множество златни гривни държеше небрежно чантата си, за разлика от жените в Ню Йорк, пътуващи в метрото. Красива китайка бъбреше по клетъчен телефон и непрекъснато гледаше екрана на пейджъра си. Дали беше момиче на повикване с клиенти, страдащи от безсъние?