Никой не поглеждаше Джак. Той не чувстваше никаква заплаха. Това беше необичайно усещане за нюйоркчанин, пътуващ нощем в метрото. Мотрисата увеличи скоростта. Движеше се забележително тихо. Нямаше стържене на метал, друсане, нито искри. Вагоните бяха хладни и безупречно чисти. На пода нямаше нито една хартия, а стените не бяха надраскани. Имаше реклами, но също и карти на много езици, предупреждения за размера на глобите за онези, които пушеха, ядяха, пиеха или се държаха неприлично в метрото. Джак беше обезпокоен от този свят, който не разбираше. В мотрисите не патрулираха полицаи — зорки, бдителни, с ръце на кобурите и готови за най-лошото. Тук, изглежда, нямаше нужда от тях. На шестата спирка — „Тоа Пейо“, Зейтун го изведе от метрото. Минаха през тунел с жълти плочки и се качиха на ескалатора. Излязоха на улицата и се озоваха в квартал с широки булеварди, дървета с огромни корони и десететажни жилищни сгради, оградени от паркове и детски площадки. Всичко беше ярко осветено — твърде опасно за подозрителния Джак. Някъде в далечината се чуваше приглушеният тътен на нощното движение по магистралата. Той накара Зейтун да бяга, докато стигнаха до блока й. На приземния етаж имаше магазини с метални решетки. Прозорците над тях бяха тъмни. Апартаментът на момичето беше на четвъртия етаж. Джак губеше сили и заспиваше. Но въпреки това знаеше какво трябва да направи и го стори. Беше доволен и се усмихваше.
Сега отново беше буден и гледаше какво е направил. Искаше му се да намери думи да обясни на тази красива млада жена, че всичко е било ужасна грешка.
Тя вероятно нямаше да му повярва. Но той трябваше да опита.
— Виж какво, знам, че си уплашена и… разстроена…
Сбърка. Не трябваше да казва това. Джак започна отначало:
— Господи, не знам какво да кажа! Аз… Ами… Всичко това не е така, както изглежда. Имам предвид, че… Снощи наистина не бях на себе си. Много съжалявам. Говоря сериозно. Знам, че няма да разбереш, но…
Не, тя не разбираше. Виждаше го по изражението на лицето й. Младата жена не изпитваше нищо друго, освен дълбока омраза.
— Добре… Ще махна превръзката от устата ти. Това ще бъде всичко. Честна дума. Само искам да те попитам нещо. Имам големи неприятности и се нуждая от малко помощ. Кълна се в Бога. Онова… което направих снощи… Господи! Онези мъже ме преследваха. Едва не ме хванаха. Искаха да…
В очите на Зейтун се появи интерес. Джак знаеше, че трябва да се възползва от ситуацията и да излъже.
— Не знам какви бяха. Нахлуха в стаята ми. Успях да взема един от пистолетите им. — Той бръкна в джоба си и извади оръжието. — Ето този.
Тя изпищя. Джак хвана с два пръста пистолета и го пусна в мивката.
— Аз не съм от онези, които носят оръжия. Погледни ме, за бога. Приличам ли на бандит?
Сега в погледа й се четеше любопитство. По изражението в очите й Джак разбра, че вече не го мисли за престъпник, и си позволи да се усмихне.
— Не знам кои бяха и какво искаха, но ми провървя и избягах. После направих онова, което всеки разумен човек би сторил — хукнах да спасявам живота си. — Нарочно избърса челото си. — И тогава те видях пред хотела. Онези мъже бяха по петите ми. Нямаше време да ти обяснявам. Пък и се страхувах, че ще проследят таксито. Затова те накарах да ме доведеш тук… Господи! Когато пистолетът гръмна в колата… Никога през живота си не съм бил по-уплашен…
Джак видя, че моментът е настъпил.
— Единственото ми желание е да отида в американското посолство. Там ще бъда в безопасност. Но не знам къде се намира. По дяволите, дори не знам къде съм в момента. Затова ще махна превръзката от устата ти. Ще ми кажеш как да стигна до посолството и ще се махна оттук. Кълна се в Бога, че искам само това.
Зейтун беше готова да се съгласи.
— Замисли се. Ако исках да те нараня, щях да го сторя снощи. Или сега. Но аз не съм такъв човек. Наистина. Аз съм съвсем обикновен човек, който има неприятности и не знае защо.
Тя кимна. Джак протегна ръка и започна да маха превръзката.
— Надявам се, че не те боли.
Чорапът в устата й беше напоен със слюнка.