— Жадна ли си? — попита я. — Ще ти донеса вода.
Напълни чаша и я поднесе към устните й. Тя жадно изпи водата.
— И така, къде се намираме и как да стигна до посолството? — попита той.
Зейтун облиза устни.
— Ще ме развържеш ли?
— Не! Искам да кажа да. Но нали няма да се обадиш на полицията? — „Полицията! По дяволите! Онзи, който се обади по телефона, ще бъде тук всеки момент.“ — Веднага щом стигна до посолството, ще им кажа къде си. Честна дума. Обещавам. Те ще изпратят ченгетата тук да те освободят.
Зейтун се замисли.
— Не ти вярвам.
Джак притисна длан до очите си. На вратата всеки момент щеше да се позвъни. На прага щеше да стои онзи Чан Джин, насочил голям, черен пистолет.
— Добре, добре.
Докосна тънкия кожен колан, с който бе завързал ръцете й за крана.
— Ще трябва да го срежа. Нужен ми е нож. Или ножица.
— В кухнята.
Той се втурна в спалнята и после в хола. На отсрещната стена имаше врата, точно до прозореца. Там беше кухнята — по-тясна и от тази на Гейбриел, която беше три на метър и петдесет. Над миниатюрния плот имаше три претъпкани шкафчета. Малка печка с два котлона, мъничка мивка от неръждаема стомана и хладилник подобен на хотелско минибарче. На пода имаше плочки, а отсреща — стена без прозорци.
Джак отвори едно от шкафчетата. Прах за пране, белина, почистващи препарати, амоняк, гъби и парцали. В другото шкафче имаше чинии и чаши, а в третото и последното — пакетирани хранителни продукти. Това му напомни, че е гладен. Издърпа чекмеджето. В него имаше покривки за маса и ножове, но нито един достатъчно остър, за да среже мокрия кожен колан. Къде ли имаше по-остър нож? Аха! Под мивката. Отвори дървените вратички и видя шпатули, ножици и големи ножове. Зейтун имаше дори назъбен нож за рязане на хляб. Щеше да свърши работа. Джак го взе, изправи се и излезе от кухнята. Минавайки през хола, той погледна през прозореца. До тротоара беше спрял тъмносин рейндж ровър с бял покрив. На вратата бе изрисуван гербът на Сингапур — лъв и тигър, които държат щит с пет звезди и полумесец. На покрива й имаше сини, червени и бели лампи. Това несъмнено беше полицейска кола. Един мъж току-що бе слязъл от нея и забързано крачеше към сградата. Джак вече знаеше кой е той.
На челото му избиха капки пот. Задави се, сякаш в гърлото му заседна нещо. Стомахът му се сви. Беше твърде късно. Нямаше начин да се измъкне. Дори да имаше време да избяга, Джак не знаеше накъде да тръгне. Положението беше безнадеждно. Той беше сам в чужда страна. Обвиняваха го в престъпление, което не бе извършил. Преследваше го ченге, което говореше така, сякаш го мразеше в червата, приличаше на хулиган и явно не се вслушваше в гласа на разума. Какво ли щеше да направи това ченге, когато го хванеше? Какво би сторил всеки друг полицай на негово място?
„Обвиняемият, за когото ми беше известно, че е откраднал оръжие, бръкна в джоба си, сър… Оказа съпротива при ареста, сър… Опита се да избяга… Нападна полицай… Надолу по стълбите… През прозореца, сър…“
Полицията смяташе Джак за американски гангстер или дори за нещо по-лошо. Нямаше да задават въпроси. Медицинските служители щяха да приберат останките му в полиетиленов чувал, а Чан Джин щеше да получи потупване по рамото.
Дори ако Чан не го убиеше, Джак беше сигурен, че мъжът, чийто пистолет открадна, ще го бие, докато се превърне в кървава пихтия. Ще му строши костите. Ще го осакати за цял живот.
Джак бе хванат натясно и не можеше да избяга. Смъртта се качваше с асансьора. Всичко свърши. Той беше… Какъв? Обикновен човек. Нищо особено. Един от хилядите американски бизнесмени. Водеше заседнал живот, беше пълничък и не притежаваше умения, които биха му помогнали в тази ситуация.
Но ако беше обикновен, тогава откъде намери достатъчно хитрост — или безумие! — за да избяга от полицаите предишната нощ? Кой беше мъжът, който сграбчи пистолетите, спусна се по хотелските коридори, отвлече такси и се чувстваше така, сякаш всичко това му доставяше огромно удоволствие?
Джак Тафт ли беше това? Не! „Във всеки пълен човек живее слаб, който се опитва да излезе. А във всеки страхливец…“ Не! Насилието не беше присъщо за него. Изтощението, дългото пътуване, хапчето, което Раджив му изпрати — това обясняваше държанието му. Моментно отклонение, случайно стечение на обстоятелствата, нарушено химично равновесие на организма, и хората изключваха. Нещо изщраква и те вършат неща, които никога не са правили и няма да направят.