„Кой съм аз? Ами същият обикновен Джак. Тих и кротък. Разсъдлив. Разумен. Човек, който мисли, за да реши проблемите, а не безразсъден тип, действащ прибързано и необмислено. Аз съм корпоративен бюрократ, а не залагащ на риска предприемач. Хората не влизат в кабинета ми, за да чуят мълниеносно гениално прозрение, а прагматично решение на проблема.“
Решение на проблема. Точно така. Сега Джак имаше проблем и това означаваше, че има и решение.
„Успокой се. Не изпадай в паника. Можеш да се справиш. Номерът е да не мислиш за това. Номерът е, че няма номер. Просто освободи съзнанието си, забрави емоциите и страховете си и разсъждавай за проблема, за алтернативите, за онова, което би направил един трезвомислещ човек.“
Нещо изщрака.
Джак погледна към кухничката. Той водеше ергенски живот и добре познаваше съдържанието на кухните и какви глупави грешки може да направи един неженен мъж, който не е наясно с домакинското изкуство.
„Да… Може би…“
Хукна към банята. Усмихна се престорено и каза:
— Ето. Намерих го.
Изпитвайки съжаление към щастливото изражение в очите на Зейтун, Джак пъхна острието на ножа под колана, с който ръцете й бяха завързани за крана.
— И така, как да стигна до посолството?
— Лесно — отговори тя. — Завий наляво, когато излезеш от сградата, после върви направо към спирката на метрото с надпис „Бърз масов транспорт“. Вземи мотрисата в южна посока и слез на шестата спирка, където е общината. Ще извървиш една пресечка, после ще свърнеш вляво. Посолството е на ъгъла на Хил стрийт и Лоук Ю. Ще бъдеш там за не повече от петнайсет минути…
Тя видя свития на топка син чорап в лявата ръка на Джак.
— Не! Нали обеща…
— Излъгах — прошепна той и почувства съненото мъркане на звяра от снощи, който дремеше и сънуваше.
3
Никакви следи. Нищо. Тафт бе станал невидим. Чан бе преровил багажа му — костюми, ризи, старомодни вратовръзки, евтино бельо и тоалетни принадлежности в чантичка с надпис: Поздрави от странноприемница „Рамада“. Всяка вещ — с изключение на куфарчето — показваше, че е обикновен, скучен бизнесмен.
Това беше най-умелата маскировка, която Чан бе виждал.
Нямаше никакви доказателства.
Единственото, с което разполагаха и може би щеше да ги заведе при Тафт, бяха показанията на портиера, че от таксито е слязла жена и е поздравила с прегръдка гангстера на стъпалата пред хотела. Красива, млада жена.
Тафт имаше приятелка в Сингапур.
Това не беше много, но все пак по-добре от нищо.
И сега група ченгета, сред които множество доброволци, обикаляха баровете, където ставаха запознанства и се уреждаха интимни срещи. Коя има любовник западняк? Коя се хвали с приятел американец? Коя тича на среща късно през нощта?
Може би на някое от онези ченгета щеше да му провърви. Вероятно някоя момиче или барман бе забелязал нещо.
В това време Чан трябваше да извърши разследване. Той вярваше в оперативната работа и беше по улиците като всеки друг. Обикаляше и разпитваше, като се стремеше да не пропусне някой детайл. Това беше същината на успешното разследване.
Чан разпита осем човека. Сега щеше да разговаря с деветия — една от стюардесите в първа класа на полет 15 на сингапурските авиолинии. Госпожица Зейтун Самсудин. Истинска красавица, съдейки по снимката в служебното й досие.
Той се запита защо госпожица Самсудин живее в Тоа Пейо — стар и немодерен квартал — и как е успяла да се сдобие със собствен апартамент. Съветът по благоустройство контролираше осемдесет процента от жилищата в Сингапур и не разрешаваше на самотни хора, нито дори на самотни родители, които според превзето моралното правителство не бяха „семейни единици“, да притежават апартаменти. Ето защо госпожица Самсудин несъмнено имаше семейство и вършеше някаква измама със свой роднина, за да запази жилището за себе си.
„Умно момиче“ — помисли си той и се усмихна, защото имаше слабост към умните жени. Красота и ум — това беше истинската причина, поради която реши лично да я разпита. Тя вероятно нямаше да му съобщи никаква информация и нямаше да знае нищо за пътника от място 2Б. Но рангът имаше своите привилегии, затова старши полицейски офицер Чан Джин подкара тъмносиния полицейски рейндж ровър към Тоа Пейо.
Шофирайки по улиците на Тоа Пейо, Чан не видя спретнат малък квартал от апартаменти за средната класа, а неприятно наследство от британската колониална политика — разделяй и владей, напъхай в гета расите и не позволявай сътрудничество между смуглите езичници.