Подобно на по-голямата част от Сингапур и Тоа Пейо беше бедняшки квартал, лабиринт от улички, бараки с ламаринени покриви, проскубани кучета, отворени канали, наркомани с безучастни погледи, пласьори на дрога, евтини главорези и още по-евтини проститутки. На колко години беше? Четиринайсет-петнайсет? Какво правеше там? Не си спомняше. Но никога нямаше да забрави мъжа с коктейл „Молотов“. Нито писъците на подпаленото семейство индийци, въодушевлението на възбудената тълпа и момчето, което сечеше краката на повален малаец мюсюлманин. С всеки удар секирата описваше дъга от кръв. В онази нощ имаше четиристотин жертви. Малайци срещу индийци. Индийци срещу китайци. Китайци срещу западняци. Новото правителство на малката държава, независима едва от една година, нарече изстъпленията расов бунт, макар че всъщност барутният погреб бе запален от враждуващи тонги. Изведнъж на улицата се появиха мъже със сурови лица. Бяха облечени в сини униформи. Носеха щитове и палки. Вървяха в сгъстен строй. Сериозни и безмилостни. Не бяха нито китайци, нито малайци, индийци или западняци, а… нещо ново под слънцето… Нечувана нация, неизвестен народ… Сингапурци!
Жесток сержант сикх изкрещя по мегафона заповед да се разчистят улиците. „Обявено е извънредно положение. Човешките права не се зачитат. Идват полицаи. Всеки, който оказва съпротива, ще бъде хвърлен в затвора и бит.“
Канавките бяха пълни с кръв до глезените. Кръвта се стичаше по обувките на Чан и засъхваше по чорапите му. Но улиците бяха очистени от смъртта и кръвопролитията и бунтът — потушен, преди да се разпространи. На другата сутрин младият Чан Джин излезе от скривалището си — домът на един приятел — и разбра кое е призванието му в живота.
Законът е суров. Беззаконието е още по-сурово. Чан мразеше престъпниците с цялото си сърце.
И сега вече беше ченге от двайсет и седем години. Гордееше се с това и не възнамеряваше да напуска работата си. Но ако не заловеше онова копеле Тафт, нямаше да празнува двайсет и осмата годишнина от постъпването си в силите на реда. Защо? Отговорът беше лесен. Известната в Изтока поговорка казваше, че гвоздеят, който стърчи над останалите, винаги трябва да бъде забит. А сред покорните си сънародници Чан Джин се извисяваше най-високо — гвоздей, който плаче да го заковат. Човек, прилагащ методи, които сингапурските власти искаха да забравят. Е, разбира се, едно време го обичаха и хвалеха безмилостната му ефикасност. Но това беше много отдавна. Сега Сингапур беше различен, а Чан — последният от неудобните ченгета. Властите биха го принудили да се пенсионира, ако можеха да го сторят, но той владееше играта по-добре от тях. Докато обществеността го обичаше, големите шефове не можеха да го пипнат с пръст.
— Не гледам на работата си като на прилагане на закона — бе изрекъл срещу телевизионните камери, — а като на прибиране на боклука.
Те приеха безкритично това. Пресата и хората. Чан беше единственото, което никой в Сингапур не можеше да бъде — честен главорез. Обожаваха го, защото те бяха мишки, а той — котка, а мечтата на всички мишки е да бъдат котки.
В края на краищата хората се нуждаят от герои. От Уилям Харт, до Джон Уейн, Клинт Истууд и Арнолд Шварценегер, в цял свят всички бяха луди по непреклонния тип, добрия, героя.
Чан Джин.
И фактът, че беше герой в очите на хората, бе единствената причина, поради която правителството не го беше смачкало като буболечка. Стига да не се провалеше и да не дадеше повод на властите да го отстранят от работа, медиите щяха да го закрилят.
Но сега се провали. И нямаше начин случаят да бъде потулен. Властниците сигурно облизваха устни.
Най-много два дни. Разполагаше само с толкова време. Ако не успееше да хване Тафт, Чан щеше да изчезне от общественото полезрение. Завинаги.
Два дни.
Тафт или Чан — един от тях щеше да заплати за снощния провал.
Лесен избор, нали?
4
Чан отвори бележника си и отново погледна записаното там. „Зейтун Бинте Самсудин. Лоронг 4, блок 468, апартамент 4И, Тоа Пейо. Няма криминално досие.“ Той натисна бутона на асансьора.
Грозната врата изскърца и се отвори. Чан направи гримаса. Не харесваше тези стари жилищни сгради, първите, построени с държавни субсидии след обявяването на независимостта.