— Добре, господин старши офицер, Чан, сър. Застани с лице към отсрещната стена.
Чан се подчини, заобиколи кофата на входа на кухнята и изсумтя. Във въздуха се носеше неприятна и тежка миризма на амоняк.
— Ще ме убиеш ли?
Той беше готов за това, но не бе убеден, че ще се случи. Поне не по този начин. „Но в края на краищата хората винаги мислят, че няма да стане по този начин.“
— Не. Само ще те накарам да плачеш. Скандалджиите не обичат да плачат, нали?
„Какво пък означава това?“ — запита се Чан, после чу шум зад гърба си — клокочене на течност.
Вратата на кухнята се затвори с трясък. Отвън нещо тежко тупна на килима. Чан вече се навеждаше, протягайки ръце към пистолетите на глезените си. Когато силната миризма стигна до него, той залитна и едва не падна.
Изпаренията опърлиха гърлото му. Белите му дробове сякаш пламнаха. Очите му се напълниха със сълзи. Чан пое дълбоко въздух. Това беше грешка и влоши нещата. Той издърпа ризата от панталона си и я разкопча. Покри лицето си и пипнешком потърси вратата.
Изпаренията — гъст, задушлив газ — бяха още по-неприятни близо до кофата. „Кофата? — запита се той. — Какво ли е сложил там онзи гадняр? Сигурно сълзотворен газ. Но откъде го е намерил…“
И тогава се сети. И Чан го бе правил. Преди години. В първия си апартамент. Беше немарлив домакин. Една вечер покани на гости момиче. Забеляза ваната. Беше мръсна. Момичетата обикновено първо отиваха до тоалетната и изцапаната баня беше едно от нещата, които ги караха да размислят. Въпросното момиче щеше да дойде след половин час. Той грабна четка и започна да търка. Това помогна, но не заличи напълно мръсотията. Чан бързо сипа във ваната амоняк. Нямаше кой знае какъв резултат. Изведнъж му хрумна блестяща идея.
Реши да използва препарат за почистване и да го смеси с амоняка. Това вече трябваше да свърши работа.
В резултат се вдигна облак от саморъчно направен сълзотворен газ. Хлорамин. Адски отровен. Чан не можа да влезе в банята няколко часа. Момичето отказа да стъпи в апартамента му.
Амоняк и препарат за почистване, съдържащ хипохлорит. Онзи кучи син Тафт го бе обгазил и заслепил с препарата за почистване.
Чан блъсна с рамо вратата на кухнята, която, разбира се, не се отвори. Професионалистът Тафт я бе подпрял с нещо. Чан се хвърли с всичка сила върху вратата.
Досадна грешка. Не му остана дъх. Беше принуден да поеме въздух и да вкара още газ в белите си дробове. Искаше му се да изкрещи от болка, но това само щеше да го убие по-бързо.
Вратата помръдна няколко сантиметра. Чан затаи дъх и отново се хвърли върху нея. И отново. После още веднъж. Разби я, влезе в хола и я блъсна с крак. Успя да отвори очи и започна да си проправя път към прозореца.
Строши с глава стъклото и дълбоко вдъхна чистия, хладен въздух.
Изсвирвайки с гуми, пред сградата спряха две патрулни полицейски коли и стрелбата започна.
— Убийте го! — изрева Чан, който не можа да ги види, но ги чу. — Пречукайте кучия син!
5
Преди две години, когато бяха любовници, а не съперници и той отговаряше за Запада, а тя — за Изтока, Денис Доналд бе казала на Джак, че западняците, работещи в Сингапур, измерват разстоянията в ризи, не в пресечки. „Колко път има до банката, Мери?“ „Ами, около две ризи, Фред.“
Сега Джак разбра какво е имала предвид. Температурата беше около трийсет и два градуса, а влажността — горе-долу същата. Тежки облаци се носеха на талази по небето — горещо, синьо и прозрачно от влагата. Въздухът беше задушен и натежал от обещанието за дъжд. Предишната нощ Джак не бе усетил влагата. След смрачаване стана по-хладно, но на изтощения му от дългото пътуване организъм, изглежда, не му пукаше. Сега Джак подозираше, че дори подтичването по краткия път до станцията на метрото ще го накара да се облее в пот.
Вече се потеше. Причината за това беше както жегата, така и страхът.
Той зави наляво — посоката, в която Зейтун бе казала, че се намира станцията на метрото — и забърза. „Не тичай. Някой може да те забележи.“
На улицата имаше много хора — млади майки с колички, възрастни дами с пазарски чанти и разхождащи се младежи. На пейка на тротоара седеше дребен, мургав, плешив тамил и шиеше ръкава на бродираната си риза. Докато Джак минаваше, повечето хора го гледаха с нескрито любопитство. „Как ли изглеждам? Дрехите ми са измачкани и мръсни. Не съм се бръснал. Когато ченгетата попитат съседите дали са виждали някой подозрителен тип да излиза от блока на онова момиче…“