От двете страни на широкия булевард имаше жилищни сгради — кремави и украсени със сини мотиви, характерни за административни постройки. Всички бяха добре поддържани, заобиколени от грижливо окосени морави и обозначени с големи черни цифри, нарисувани на жълт фон. Приземните етажи бяха превърнати в магазини за дрехи, за бижута, фризьорски салони, аптеки и оживени ресторанти.
„Общински жилища“ — помисли си Джак, докато крачеше по сенчеста улица, чието име не знаеше. Не можеше да разчете надписите, но кварталът не беше по-лош от онзи, в който живееше в Ню Йорк. Всъщност дори изглеждаше по-добре.
Той мина покрай начално училище. В двора играеха симпатични деца, облечени в морскосини униформи. Никой не ги пазеше от пласьори на наркотици, търговци на оръжие и психопати. Навсякъде имаше велосипеди. Собствениците им просто ги бяха оставили подпрени на перилата и не си бяха направили труда да им сложат вериги и да ги заключат. Никой нямаше да ги открадне. Никой нямаше да закача децата. Това беше Сингапур — най-безопасното място в света, единственият град, където никой освен дисидентите нямаше основания да се притеснява за нищо.
Освен ако не си подозрителен западняк с мръсни дрехи, бързащ към станцията на метрото.
Китайка с чадър — добра защита срещу безмилостното слънце — мина покрай Джак и го огледа нервно.
„Господи, толкова ли зле изглеждам? Да, вероятно.“
Джак излизаше от границите на общинския жилищен комплекс. От едната страна на улицата имаше фабрика на „Филипс“, а от другата — строеж. Обектът беше покрит с грозни двуметрови пластмасови плоскости и ограда от вериги. Но вратите бяха отворени.
Работници вкарваха и изкарваха ръчни колички. До оградата бе спрял микробус „Тойота“, на който се бяха облегнали двама мъже. Пушеха, бъбреха и чакаха шефът им да пристигне. Неколцина други се пазаряха с млад индиец, амбулантен търговец, който продаваше кутии със сок от личи и захарна тръстика, соено мляко и американски безалкохолни напитки. Ако не беше зеленината — екзотични азиатски дървета, храсти и цветя, каквито Джак виждаше за пръв път — кварталът приличаше на онези райони в Астория, населявани от средната класа, където беше израснал. Стари, но не порутени жилищни сгради, строежи, смесица от различни етноси, бъбреща по тротоарите (макар и по-дружелюбна от онази в Ню Йорк), автомобили и служебни микробуси, бавнодвижещи се по тихите улици.
Не, не се движеха съвсем бавно.
Две коли идваха срещу него, движейки се със скорост, по-висока от безопасната. Черни и лъскави скъпи беемвета с тъмни стъкла, хромирани решетки и четири врати. Според Джак колите не принадлежаха на хора, живеещи в този квартал.
Беемветата се насочиха към него. На отсрещната страна на улицата стоеше работник малаец, който поклати глава на безразсъдната им скорост. Едната от колите мина през локва и разплиска калната вода. Две момчета индийчета, които играеха на топка на тротоара, разтревожено вдигнаха глави и изтичаха на безопасно място.
Джак вървеше колкото можеше по-бързо. Беемветата се движеха със скорост осемдесет километра в час в зона, където ограничението беше четирийсет.
Автомобилите се приближиха до него. Джак нервно погледна през рамо. Първата кола рязко спря и застана напреки на пътя. Гумите изсвириха и наоколо се разнесе облак син дим. Второто беемве зави, прескочи бордюра и навлезе в моравата. Вратите се отвориха и от беемветата започнаха да излизат мъже — в черни костюми, бели ризи и вратовръзки в ярки цветове. И всеки бръкна под сакото си.
Джак не разсъждаваше. Нямаше време за мислене, а само да…
Той бе прекосил три четвърти от улицата, когато проехтя първият изстрел. Куршумът рикошира в уличната настилка. Миг по-късно градушка от куршуми надупчи пластмасовите плоскости пред строежа и изпълни въздуха с дъжд от ситни отломки. Този път стрелците се бяха прицелили по-точно и куршумите изсвистяха на няколко сантиметра от Джак.
Той се наведе и хукна да бяга, проправяйки си път през тълпата крещящи работници, излезли на следобедна почивка. Разнесоха се още изстрели. Шумът беше по-ужасен, отколкото в холивудските филми, не толкова силен, но по-страшен. Приглушеното изпукване скоро бе последвано от сърдития вой на куршумите и от трясъка на предмети, разпръснати на парчета. Това бяха смъртоносни звуци и Джак дори за миг не се усъмни коя е мишената им.