После се чу друг звук — сякаш зрял плод падна от голяма височина. Младият индиец изрева от болка. Бялата му риза изведнъж почервеня и от малка дупка разцъфна алено цвете. Амбулантният търговец се простря на тротоара. Краката му потрепериха конвулсивно, после се отпуснаха, а виковете му се превърнаха в задавено клокочене и утихнаха.
На Джак му се догади.
Повечето хора около него пълзяха по земята, търсейки прикритие, или лежаха по лице, сложили ръце на главите си. Само двама-трима работници още стояха. Всеки момент Джак щеше да бъде единственият останал прав.
В далечината се разнесе глас, изпълнен с гняв. Джак го позна и разбра думите.
— Убийте го! Пречукайте кучия син!
Нямаше къде да се скрие. Беше на открито пред пластмасовите плоскости на строежа. Най-близкият ъгъл на улицата беше на десетина метра. Едва ли щеше да стигне дотам. Щяха да го убият. Освен ако не направеше единственото логично, разумно и интелигентно нещо.
— Предавам се! — извика той, вдигна ръце и падна на колене. — Не стреляйте! Предавам се!
Стрелбата престана. Джак затаи дъх. Един от цивилните агенти попита нещо друг. Онзи поклати глава и стреля, но се прицели твърде високо. Джак се претърколи и запълзя към ъгъла. Последва втора канонада, но той вече се бе скрил от погледите им и бягаше.
„Татко, искам да се запиша в отбора по лека атлетика. Треньорът каза, че ме бива.“
„Не си губи времето. Нямаш необходимите качества.“
Джак тичаше бързо както никога през живота си. Улицата се пресичаше с друга. Той се хвърли вдясно и хукна по следващата пресечка, после зави наляво. Обля се в пот. Задъха се и болка го прониза в гърдите. Видя уличка и побягна по нея. В далечината се чу вой на сирени. Джак хукна по-бързо. Лицето му се зачерви и му стана горещо, сякаш имаше треска. Краката му шляпаха в локви, но водата не ги разхлаждаше. Спъна се в купчина вехтории, оставени пред отворена врата, подпря се на ръце и колене и падна на настилката. Искаше му се да остане там и да си почине. Но положи усилия, изправи се и отново побягна, движейки се със скорост, която не подозираше, че може да развие.
Вляво се появи още една уличка — тясна, отрупана с боклукчийски кофи и малък зелен контейнер. Нямаше настилка, а само кал, затова беше по-добре да не минава оттам, защото щеше да остави следи. Джак я подмина и продължи да бяга.
Друга улица, ъгъл, сетне още един. Хората вдигаха глави и го гледаха. Някои изглеждаха разтревожени. Един мъж тръгна към него, после размисли и спря.
Улицата стана стръмна, тясна и криволичеща. Нямаше коли. Джак тичаше ли тичаше. Започна да му се повръща. Искаше му се да легне и да умре. Задъхан, той мина покрай висока стена с бодлива тел отгоре и надпис: ДОМ ЗА МОМИЧЕТА. МИНИСТЕРСТВО ЗА РАЗВИТИЕ НА ОБЩЕСТВОТО. Превзетите сингапурски политици наричаха министерството, отговарящо за затворите за непълнолетни „Развитие на обществото“. Улицата започна да се спуска надолу. Джак излизаше от очертанията на Тоа Пейо. От едната страна на пътя имаше редица скъпи на вид триетажни къщи, а от другата — непроходима растителност — същинска джунгла.
Воят на сирените се усили и заглъхна, но се чу далеч зад него. Нямаше и изстрели. Бяха спрели, макар че ужасът продължаваше.
Джак бягаше по-лесно надолу. Пред него имаше кръстовище. Стигна дотам и спря.
Не можеше да фокусира погледа си. Пред очите му кръжаха жълти и червени петна. Дрехите му бяха мокри от потта, която се стичаше по тялото му. Сякаш се бе изкъпал, без да се съблече. Останал без дъх и готов да се строполи от изтощение, той имаше чувството, че ще припадне.
Затвори очи и ги притисна с пръсти. Гърдите го боляха, все едно някой ги притискаше в менгеме. Опита да се изкашля, за да намали болката, но това само предизвика пристъп на гадене. От двайсет години не беше във форма. „Ако бягам още малко — помисли той, — ще умра.“
Отвори широко очи, разтърси глава, за да проясни зрението си и да се опита да обмисли възможностите. Наоколо имаше още жилищни сгради, жени, деца и възрастни хора, облечени в широки дрехи. Дали не се бе въртял в кръг? Отново ли беше там, откъдето бе тръгнал?
Не беше сигурен. Бе сменил посоката много пъти и не знаеше дали не се връща към дулата на пистолетите на стрелците.
Джак погледна вдясно. Буйна зеленина, дървета и храсти.
Видя табела с надпис: ПРИРОДЕН РЕЗЕРВАТ „МАКРИЧИ“. Идеално. Парк. Щеше да прекоси кръстовището и след още няколко минути да се скрие толкова добре, че никога да не го намерят. В парка имаше усамотени места, където можеше да си почине, и най-важното — да се опита да разбере какво, по дяволите, става.