И като гледаше какво е времето, явно трябваше да вземе шлифер и чадър.
Тя изпрати въздушна целувка на Тито, грабна чантата и куфара си и излезе.
Когато се изнесе от общото помещение и получи кабинет, Гейбриел се закле никога да не допусне работното й място да се превърне в кочина, каквито обикновено обитаваха журналистите. На стените щеше да има репродукции, а на перваза — саксии с цветя. Бюрото щеше да бъде подредено.
Но не й провървя.
И тя се оказа като другите в професията. Но поне не държеше в кабинета домашните си любимци, както правеше един неин познат, писател. Иначе в стаята цареше безпорядък. Бюрото й беше отрупано с бележки, пожълтели изрезки от вестници и списания и стари доклади. До стола й се стигаше по пътечка, оградена от купчини документи и прашни папки. Виждаше се част от килима, но тъй като за последен път беше почистван по времето на Рейгън, цветът не можеше да се определи.
Гейбриел остави куфара и чантата си върху купчина годишни доклади и тръгна към стаята за кафе. Влезе вътре и изруга. Четирите кани на двете кафемашини бяха празни. В доминирания от мъжете свят на журналистиката никой не бе проявил учтивостта да направи кафе.
Гейбриел взе две пакетчета нескафе, напълни чаша с гореща вода и най-после започна да пие първото си за деня кафе.
Кофеинът я зареди с енергия. Тя въздъхна, потрепери и се разсъни.
Както всяка сутрин Гейбриел не обърна внимание на примигващия индикатор на електронната поща на компютъра си и на червената светлинка на телефонния секретар. Разгърна сутрешния брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и на „Ню Йорк Таймс“. Първо прегледа страниците, посветени на бизнеса. Нямаше нищо интересно. Опитваща се да направи пробив в пазара компания бе произвела страхотни играчки. Коледа щеше да се отрази добре на печалбата й. Поредните банкери бяха уличени в злоупотреби. Нищо ново. „Еърбъс“ бе спечелил договор, желан от „Боинг“. Йената отново се бе покачила спрямо долара и всички бяха нервни.
Гейбриел се прозя.
Най-важното беше, че никой не я бе изпреварил с темата, по която щеше да пише. Ако се случеше, това беше истинска трагедия за журналиста. Прекарваш няколко седмици, за да проучиш и анализираш нещата, написваш материала, редакторите страшно го харесват, всички са развълнувани и изведнъж някакъв задник публикува статия на същата тема в някой всекидневник.
И работата ти е спукана. Няма начин месечно списание за бизнес да напечата нещо, за което „Таймс“ или „Джърнъл“ вече са писали. Когато читателите ти видят материала, новината вече ще е остаряла.
В момента Гейбриел изпитваше ужас, че някой ще вземе нейната идея (всъщност на Джак) за измамите с вноса и износа. И тогава трябваше да се откаже от нея и следваше най-лошото — да приеме онова, което онзи плъх Саймън й подхвърли.
„Уф! Саймън. Ако беше по-нисък, а Тито по-едър…“
Гейбриел прегледа първа страница на „Таймс“. Денят беше скучен и нямаше нищо интересно. Не, това не беше съвсем вярно. Един репортаж в долния ляв ъгъл привлече вниманието й.
АМЕРИКАНСКИ БИЗНЕСМЕН ИЗДИРВАН В СИНГАПУР
„Интересно“ — помисли тя. Джак може би щеше да й разкаже вълнуващи новини, когато се върнеше. Тя започна да чете и не повярва на очите си. В историята нямаше логика. Тук имаше някаква грешка. Гейбриел отпи голяма глътка кафе и започна да чете репортажа отначало.
Този път стигна до края. После го прочете отново. Не можеше да повярва на очите си.
2
Повечето фирми на Уолстрийт наемат армии от аналитици по ценните книжа. Работата им беше да правят оценка на компаниите и на печалбите и да препоръчват акции. Един добър аналитик взима заплата от седем цифри, а лошият — пощенски марки и пликове, за да разпространява препоръките и автобиографията си, кандидатствайки за друго работно място. Но добър или лош, никой аналитик не искаше да бъде интервюиран от пресата.