Онзи, който бе пипал куфарчето, беше от „Ел Би Тек“. Нямаше друго обяснение.
Оливия Тачър потропа с нокът по масата. Престори се, че жестът показва размисъл, но всъщност изразяваше раздразнение. Понякога Гейбриел й напомняше за самата нея на млади години. Обаче смяташе, че на тринайсет е била по-мъдра, отколкото Гейбриел беше на два пъти повече години. Жалко.
Но това беше типично за сегашното младо поколение. Те се стремяха към съвършенство. Мислеха, че могат да го постигнат, и не се примиряваха с по-малко. Искаха съвършено тяло, съвършено дете, съвършено спокойствие и съвършен партньор в живота.
Ха!
Както съпругът й Скот непрекъснато я уверяваше, съвършенството е враг на доброто. Тя беше съгласна с неговото мнение. Ето защо бракът й беше дълъг и щастлив.
Надяваше се, че и бракът между Гейбриел и младия Джак ще бъде като техния. Е, Джак си имаше недостатъци. Не беше достатъчно твърд. Но Оливия знаеше, че на него може да се разчита. Той не се различаваше много от Скот Клеймор Тачър. Само му трябваше волева жена да го насочва. Но, както и да е. Сега горкият Джак беше в беда и тя се питаше какво общо има „Ел Би Тек“ с неприятностите му. Гейбриел смяташе, че само някой от компанията би могъл да пипа куфарчето.
Но кой? И защо? И нещо по-интересно — имаше ли тази история нещо общо с плана на Джоуел Грийнбърг да продаде компанията? Възможно, но малко вероятно. Противно на представата, която човек добиваше от четенето на твърде много криминални романи, деветдесет и девет процента от хората на бизнеса (с изключение на инвестиционните банкери) бяха твърде преуморени от работа, за да мислят за престъпления. Нещо като наркотици и опит за убийство би уплашило до смърт всеки изпълнителен директор, в това число и Джоуел.
И все пак, изглежда, някой в „Ел Би Тек“ кроеше нещо. Ако разберяха кой и защо, това можеше да се окаже по-полезно, отколкото Гейбриел предполагаше.
Имаше малко начини да се спре една покупка, след като вече е предложена. Управителните съвети обикновено имаха задължението да приемат на доверие изгодните предложения. Подлият план на Джоуел да ликвидира „Ел Би Тек“ щеше да успее, освен ако купувачът не оттеглеше офертата си. А това можеше да стане, ако имаше доказателства за злоупотреби в компанията.
„Трябва да ги уплаша — помисли си Оливия. — Да, точно така. Никой няма да иска компания, компрометирана с нарушения от страна на управата или с престъпното нехайство на изпълнителния директор. Ако Джоуел или някой от любимците му са изцапали ръцете си с наркотици и се опитват да натопят горкия невинен Джак, тогава наистина става нещо лошо. Узнае ли какво е, групата, предлагаща да купи «Ел Би Тек», веднага ще се оттегли.“
Оливия си позволи да се усмихне доволно: „Ако спася Джак и спра Джоуел, ще гръмна с един куршум два заека“.
Но всичко по реда си. Първо трябваше да прекъсне почти истеричния брътвеж на Гейбриел.
— О, Ливи, той е толкова умен, макар да се опитва да не го показва. Не мога да проумея как е допуснал някой да постъпи така с него. Но Джак е такъв слаб противник. Още не е превъзмогнал онова, което му е сторил баща му. Няма да повярваш, но когато Джак ме представи на родителите си, знаеш ли какво каза баща му? „Гейбриел е твърде красива за такъв като теб.“ Джак не говори за тези неща, но всеки път, когато е споделял някакъв проблем с баща си, той го е отпращал. Пък и майка му. Имала проблеми, когато Джак се родил. Не могла да има повече деца и много треперела над него. Затова Джак не може да се оправя сам. Говоря сериозно, Ливи. Той няма никакво самочувствие. Не е герой, не е от онези, които могат да оцеляват. Ще го убият, Ливи. Знам го. Ще го убият и той дори няма да се съпротивлява!
Гейбриел спря да си поеме дъх. Приятелката й се възползва от възможността, за да я прекъсне:
— Прекалено грижовна майка и резервиран баща. Изненадана съм, че Джак се справя толкова добре. Човек би очаквал, че ще е вързоп от нерви.
— Но той е нервен.
Оливия познаваше изражението в очите на Гейбриел. Младата жена беше готова да разкрие някои интимни неща за приятеля си.
— Не съм съгласна с теб, мила. Познавам Джак. Той е изобретателен и винаги постига своето. Макар че начинът, по който го прави, може да е доста дразнещ. Това е стилът му — колебае се, извинява се и прави компромиси. Но си върши работата много решително.