Афишът над леглото му беше за филма „Патън“ от 1970 година. Под снимката на звездата Джордж Скот имаше откъс от заповедите, изречени във филма. „Има само един тактически принцип, който не подлежи на промяна — използвай подръчните средства, за да нанесеш на противника за минимум време максимален брой рани, които да доведат до смърт и разрушения.“
Чан не само се вдъхновяваше от тези думи. За него това беше декрет с тежестта на религиозен закон, Божия заповед, издадена свише, едро от най-великите прозрения за истината в живота. Засега този проницателен, но елементарен принцип му бе служил добре. Той беше още жив, докато същото не можеше да се каже за други хора, които познаваше.
Стана, разкопча колана и остави панталона си да падне на пода. В онези сингапурски кръгове, където се обсъждаха такива неща, се говореше, че той има кобур с двайсет и пет милиметров „Бейби Браунинг“, пъхнат в слиповете. Слухът беше неверен, защото Чан Джин обичаше да носи боксерки.
С жест, научен от неколкократно гледане на филмите на „Уорнър Брадърс“, хвърли клечката за зъби в пепелника, както правеше Хъмфри Богарт. После угаси лампата и се пъхна под хладните чаршафи. На модема блесна светлина. По електронната поща пристигаше съобщение за мъжа със скъпото ново куфарче.
2.
Престъпникът
По време на пристъп на автоматизъм пациентът внезапно изпада в безсъзнание, но тъй като в мозъка му продължават да функционират други механизми, започва да действа механично. Изпадналият в това състояние може да броди насам-натам, объркан и без цел. Или с помощта на автоматичния сензомоторен механизъм да продължава да извършва онова, с което е било заето съзнанието му, когато най-висшият мозъчен механизъм е изключил… И така, той може да върви по улицата, сякаш чува и вижда всичко, и да се прибере вкъщи. Но той не съзнава и не помни нищо. Ако го види, някой полицай може да го помисли за сомнамбул.
Д-р Уайлдър Пенфийлд
„Загадките на съзнанието“, Принстън, 1975 г.
Адеймантий: Какъв апетит имате предвид?
Сократ: На онези, които са будни, когато разумът и управляващата човека сила спят. Тогава дивият звяр в нас, преситен от ядене и пиене, се събужда и след като се отърси от съня, отива да задоволи желанията си. И няма глупост или престъпление, които в този момент, когато се е разделил с всякакъв срам и разум, човек да не е готов да извърши.
1.
Сингапур
1
Тафт се възстанови след дългото и изтощително пътуване и сега обитаваше сив, мек като памук свят на приглушени звуци, неясни пастелни тонове и водниста светлина.
Полет 988 на „Юнайтед Еърлайнс“ изминава разстоянието между Ню Йорк и Сан Франциско за около шест часа. В Сан Франциско пристигащият от Ню Йорк пътник трябва да чака три часа, преди самолетът на полет петнайсет на сингапурските авиолинии да излети на дванайсетчасовото си пътуване до Сеул. След още един престой — два часа на летището, където, слава богу, пушенето е забранено — самолетът продължава за Сингапур и се приземява шест часа, след като е тръгнал от Корея.
Джак изтърпя приблизително двайсет и четири часа пътуване, за да стигне до крайната си цел — летище „Чанги“ в Сингапур, което се намираше на петнайсет хиляди и триста километра и тринайсет часови зони от остров Манхатън. Часове преди това изтощеното му тяло бе изключило главните си системи. Единствените мозъчни функции, които още действаха, бяха намиращите се в продълговатия мозък — лоното на основните хищнически инстинкти за самосъхранение, програмиран да изпълнява три команди — бори се, храни се и бягай. Тъй като в момента нито една от тези повели не отговаряше на състоянието му, Джак представляваше жив мъртвец.
Самолетът му кацна в Сингапур в два часа във вторник сутринта — два дни, след като бе тръгнал от летище „Кенеди“. Джак надникна през прозореца. Тропическият пейзаж беше ярко осветен, пищен и великолепно зелен. Но той всъщност не го виждаше. За неговите очи гледката беше предимно едноцветна мъгла.
Една от стюардесите отвори шкафчето в първа класа, за да извади спортното сиво раирано сако на Джак. Беше поразително красива. Малайка със златиста като кехлибар кожа, на двайсет и няколко години. Сочните й устни потрепваха във великолепна, срамежлива усмивка. Големите й очи искряха от топлота. Дългите до раменете коси бяха кестеняви и буйни, а талията й — удивително тънка, особено като се имаха предвид прелестните извивки на тялото й. Казваше се Зейтун и не само донесе сакото на Джак, но и му помогна да го облече. Докато се навеждаше над него, дългите й, меки като коприна коси докоснаха лицето му. Ноздрите му се изпълниха с възбуждащото ухание на скъп парфюм и нежната топлина на жизнена младост погали кожата му. Тя мило попита дали може да направи още нещо за него, каквото и да е. Джак с нежелание поклати глава. Гледаше, но не виждаше прекрасното същество, което през последните осемнайсет часа му беше повече от доброволна робиня.