Второ, щеше да се свърже с източниците си. В заключителния анализ журналистът е толкова добър, колкото позволяват източниците му. Гейбриел можеше да се обади на много хора, но според Оливия никой от тях не беше вътрешен човек в „Ел Би Тек“.
Трето, трябваше да се свърже с всички останали. Гейбриел щеше да започне с конкурентите на „Ел Би Тек“, защото корпоративните служители много обичат да злословят по адрес на съперниците си. Неофициално, разбира се. После щеше да се свърже с доброжелателите на „Ел Би Тек“. Никой не продава клиентите си по-бързо от доброжелателя, особено ако с продажбата си спечели услуга от влиятелно списание като „Е Пи Ес“. Сетне Гейбриел щеше да телефонира на хората от Уолстрийт. Интервютата с тях бяха по-сложни. Номерът беше да ги накараш да повярват, че ги мислиш за най-властните и знаещи хора на света. Успееш ли да го направиш, те ще се опитат да ти докажат, че наистина са всезнаещи. Накрая тя щеше да изтръгне информация от други журналисти. Е, да, предполагаше се, че те са й конкуренти, но понякога си вършеха услуги.
Четвърто, Гейбриел щеше да изтича до библиотеката, за да види какво са открили, да запише имена и телефонни номера, да се върне в кабинета си и отново да се залови за телефоните.
Никоя корпорация не можеше да скрие истината от добър репортер. Не и ако репортерът знае какво търси и има време да го намери.
Но Гейбриел не знаеше. И времето беше ограничено.
Дойде време за обяд, но Гейбриел нямаше апетит. Тя стана, протегна се и се приближи до прозореца. Небето сякаш се бе снишило. Облаците бяха мръснобели. На юг, отвъд Трийсет и четвърта улица, вятърът диплеше вълнообразно воала на дъжда. Над Ню Йорк се бе разразила буря. Есенният дъжд се стичаше по стъклото на прозореца. Капките приличаха на кварц с примеси.
Дъждовните капки трополяха, а вятърът пронизително свиреше. Зловеща светлина, мъгла и буря — време като в романите на Томас Харди, където небето и облаците вещаеха поврат в сюжетната линия и приближаването на съдбата, която авторът бе избрал за героите си. Това време я плашеше. Изпита желание да избяга някъде.
Гейбриел се опита да мисли за по-приятни неща. Спомни си първата среща с Тафт в един слънчев септемврийски следобед. Обядваха в „Боут Хаус“ в Сентръл Парк и припряно си тръгнаха още когато им сервираха салатата. Струваше й се, че таксито се движи твърде бавно. Хвърлиха се в леглото и тя се пренесе в друг свят. Джак я понесе по все по-забързващото се течение на топли водопади и накрая я потопи в най-прекрасната и спокойна лагуна в рая…
Йейтс бе писал за „потрепването на притворени клепачи и дрипави облаци или дантели“. Усещането беше съвършено.
След известно време Джак прошепна:
— Престори се, че изпита оргазъм, нали?
Това беше толкова характерно за него и споменът я накара да се усмихне.
Понякога Гейбриел подозираше, че Джак е изучил подробно един от онези адски тъпи сексуални наръчници, написани от психолози феминисти, които искат мъжете да дават, никога да не взимат и повече от всичко да се страхуват от опасен съперник. Джак, който явно не разбираше, че въздържанието е по-малко вълнуващо от освобождаването на страстите, я остави да тъне в блаженство, докато самият той не бе задоволен, че е взел всичко, което тя може да му даде.
И това само я караше да се старае повече.
Милият, сладък Джак се нуждаеше от нея. Гейбриел го знаеше. И, по дяволите, беше приятно някой да се нуждае от теб. Караше я да се чувства…