Един от тях, препъвайки се, вървеше към будката му. Куан се вторачи в него, опитвайки се да запомни чертите, които трябваше да види на снимката в паспорта. „Мъж, бял — помисли той. — На около четирийсет години. Няма отличителни белези. Кестенява коса. Кафяви очи. Ръст — метър и осемдесет. Тегло — около осемдесет и два килограма и трябва да свали няколко от тях. Скъпи мокасини, измачкан панталон и ново спортно сиво раирано сако. Американец. Най-малкото заместник изпълнителен директор. И съдейки по объркването, изписано на лицето му, това несъмнено е първото му посещение в най-експедитивната държава в света.“
— Добре дошли в Сингапур, сър — изрече Куан.
Западнякът се облегна на гишето и му подаде паспорта си и имиграционния формуляр. Ефрейторът бързо прегледа документите. Предположенията му се оказаха верни. Обикновено беше така.
— Каква е целта на посещението ви, сър?
— По работа — изръмжа мъжът.
Ефрейтор Куан бе виждал и по-тежки случаи на изтощение след дълго пътуване. Не беше необходимо да проверява този пътник във всезнаещите компютри на правителството.
— Надявам се, че престоят ще ви хареса, сър — рече той и подпечата паспорта на Джак. — Митницата е право напред.
Зейтун огледа за последен път празния салон на първа класа. Всичко изглеждаше наред. Никой не бе забравил куфарчето или сакото си…
Между страничната облегалка и възглавницата на седалката, наскоро освободено от господин Тафт, който неизвестно защо още не беше женен, имаше нещо. Сиво. Показваше се само крайчецът.
Тя наклони седалката и като внимаваше да не си счупи някой нокът, пъхна пръсти под възглавницата и извади предмета.
— О, горкият господин Тафт — промълви.
Беше намерила джобен компютър „Псион“, серия 5, където сигурно бе записан телефонният номер на господин Тафт, дневната му програма и различни документи.
Зейтун отново притисна красивия си пръст до прелестните си устни. Редно беше да занесе компютъра в Бюрото за изгубени вещи на летището, откъдето щяха да го предадат на господин Тафт.
Но от петгодишния си опит тя знаеше, че американските бизнесмени, пътуващи със сингапурските авиолинии, са като с вързани ръце без персоналните си компютри. Може би трябваше сама да го върне на господин Тафт. Къде ли бе отседнал…
Но, разбира се, това беше лесно. Пътниците често използваха „Псион“. Зейтун бе виждала много пъти тези компютри в салона на първа класа и знаеше как да работи с тях.
„Псион“ се отваряше като портфейл. Горната част беше екранът, а долната — клавиатурата. Зейтун го включи и натисна функцията „Дневен ред“. На екрана се появи нещо като джобен бележник, показващ днешната дата. И срещу думите „два часа през нощта“ бе написано: „Пристигане в Сингапур. Хотел «Рафълс». Бийч Роуд 1. Тел. 337–1886. Номер за потвърждение на резервацията: 3248-183“.
Чудесно. Можеше да се отбие в „Рафълс“, докато се прибира в апартамента си в жилищния квартал Тоа Пейо. Нямаше да е неудобно. Щеше да се обади от фоайето на симпатичния господин Тафт и…
Зейтун се изчерви. Не, не можеше да го направи. Това беше твърде дръзко за добре възпитана мюсюлманка. Но щеше да остави компютъра на рецепцията. И може би бележка кой го е намерил.
И в случай, че той поискаше да й се обади и да й благодари, тя можеше да остави дори телефонния си номер.
В този късен час летище „Чанги“ беше безлюдно, с изключение на пътниците, слизащи от полет 15. Препъвайки се, Джак излезе от митницата. Тропическата нощ беше приятна. До тротоара чакаха таксита.
Той сложи чантата си в отворения багажник на светлосиня тойота. Шофьорът, сикх, се обърна и попита:
— Къде, сър?
— В хотела.
Двамата се вторачиха един в друг. Последваха няколко мига на напрегнато мълчание. Сетне шофьорът попита:
— Дълъг ли беше полетът, сър?
Джак кимна.
— Как се казва хотелът ви, сър?