— Вътре съм — съобщи тихо Дан. Той подаде писмото на баща си.
— Разбира сее, че си вътре! — сияеше Руфъс. Той грабна почти празната бутилка кианти от масата, махна тапата със зъби и отпи. — Хайде, отваряй следващото!
Второто писмо беше от Нюйоркския университет, където бе приета Ванеса при ранния прием.
— Обзалагам се, че си приет! — предположението на Джени го напрегна.
— Шшшт! — просъска баща й.
Дан разкъса плика, вдигна поглед към изопнатите от очакване лица и произнесе равнодушно:
— Вътре съм.
— Еха-а-а! — ликуваше Руфъс и се удряше по гърдите като горда горила. — Браво, момче.
Джени грабна следващия плик.
— Мога ли да го отворя аз?
Дан я изгледа иронично. Сякаш имаше някакъв избор.
— Колеж „Колби“ — зачете Джени. — Къде се намира това?
— В Мейн, глупачето ми — обясни баща им. — Сега ще го отвориш ли, моля?
Джени се разкикоти и прокара пръст под лепилото. Бе доста забавно — все едно, че я чакаха да произнесе на кого се присъжда някой „Оскар“.
— И наградата отива при… Дан! Приет си!
— Супер — Дан вдигна рамене. Дори не бе ходил до Мейн, за да посети „Колби“, но учителят му по английски го убеждаваше, че там е най-добрата програма по творческо писане на Източния бряг.
Джени се пресегна към следващия плик и го отвори, без дори да поиска разрешение.
— „Колумбия“. Опа. Отхвърлен си.
— Копелета — изръмжа Руфъс.
Дан отново вдигна рамене. „Колумбия“ имаха престижна и доста сериозна програма по творческо писане, а и беше близо до дома му и нямаше да се наложи да живее в общежитие. Но отчитайки клаустрофобичната обстановка, в която се намираше в момента, възможността да прекара следващите четири години вкъщи не му се стори чак толкова привлекателна.
Последният плик бе от колежа „Евъргрийн“ в щата Вашингтон, което бе толкова далеч, че чак му се стори романтично. Той плъзна плика по масата към Руфъс и вдигна празничната чаша с кафе.
— Отвори го, татко.
— „Евъргрийн“ — изрева Руфъс. — Ще ни изоставиш за Тихоокеанския северозапад! Имаш ли представа колко вали там?
— Татко — запротестира Джени.
— Добре де, добре — Руфъс разкъса плика, като междувременно скъса и малко от писмото. Той присви очи и се зачете. — Приет си! — Взе още една поничка, напъха я в устата си и бутна кутията към Дан. — Четири от пет — не е никак зле!
— Да хапнем навън, за да го отпразнуваме! — извика Джени и запляска с ръце. — На улица „Орчард“ има един нов ресторант, който е много хубав. Всички модели ходят там.
Руфъс погледна към Дан и направи физиономия.
— Преди да се прибереш, сестра ти заяви, че ще става супермодел. По всичко личи, че до края на месеца ще се мотая наоколо с частния си самолет и ще пазарувам коне и яхти с милионите, които тя ще изкара. — Той посочи Джени с омазания си с шоколад пръст. — Ще се погрижиш и за таксите на Дан в колежа, нали?
Джени го погледна възмутено.
— Татко!
Руфъс примижа.
— Всъщност тази блуза откъде е? — Челото му почервеня и заблестя, както винаги, когато бе развълнуван — Ако не престанеш да злоупотребяваш с кредитната ми карта, ще те изпратя в пансион, да знаеш!
Джени отново го погледна възмутено.
— Може и да не ти се наложи да го правиш. Може би ще отида с най-голямо удоволствие и сама.
Дан се изкашля шумно и се изправи.
— Достатъчно, деца. Довечера има купон, но преди да отида, можете да ме заведете на китайско. В моето място на „Кълъмбъс“.
— Тъ-по — оплака се Джени.
— Дадено — съгласи се Руфъс и му смигна. — Между другото, гласувам за Нюйоркския. Така може да живееш в къщи и да ти помагам с ученето, а в замяна ти да ме уредиш с някоя от умните си професорки по английски.
На Дан му се стори, че изведнъж е попаднал в старовремски филм на „Дисни“ за татковци — мераклии и домошари. Грабна една поничка от кутията, взе купчинката писма и си отиде в стаята. Върху неоправеното му легло се мъдреше празна тетрадка, в очакване да я напълни с мрачни, измъчени стихове. Но сега Дан бе твърде щастлив, за да пише. Бяха го приели в четири от петте университета, в които бе подал документи! Нямаше търпение да сподели добрите новини.
Единственият проблем бе, че не се сещаше с кого.