Джени вдигна огромните си кафяви очи към нея, като не беше сигурна дали е разбрала правилно. Съвпадаше до такава степен с това, което в най-смелите си мечти си бе представяла, че ще каже Серена, че беше твърде хубаво, за да е истина.
— Искаш да кажеш, за да стана модел? Аз?
Точно тогава вниманието на Серена бе отвлечено от пъшкане зад нея.
— Ъъъ, хей, вие — викна тя през рамо към Ванеса и Дан. — Долу има апартаменти, нали знаете?
— Винаги съм си мислила, че не съм достатъчно висока — настоя Джени, опасявайки се, че Серена е забравила за какво говорят.
— Глупости, много си си добре — увери я Серена. — Ще звънна няколко телефона и ще ти пиша на имейла. Става ли?
— Наистина ли? — изкрещя Джени замаяно. Не можеше да повярва, че това се случва. Щеше да бъде модел! Тя остави чашата си с шампанско на бара. Но имаше да свърши толкова много неща. Маникюр, педикюр, оформяне на вежди, махане на мустаци, може би дори къносаните кичури, които винаги бе искала.
— Няма ли да го пиеш? — попита Серена, сочейки към чашата на Джени.
Джени поклати глава, усещайки се напълно неподготвена.
— Трябва да се прибирам, за да се подготвя — заекна тя. Изправи се на пръсти и целуна Серена по бузата. Много, много ти благодаря!
Серена се усмихна благосклонно на по-малкото момиче. Е, какво пък, най-добрата й приятелка й беше бясна, а тя и не бе влюбена? Поне можеше да си достави удоволствието да помогне на Джени.
Щом Джени си тръгна, трима деветокласници от „Ривърсайд“ застанаха зад бар стола на Серена, като се обзалагаха кой ще се престраши да я покани да слезе с него в някоя от стаите.
— Човече, много е секси. Как така си няма приятел? — промърмори един от тях.
— Защо сам не я попиташ? — отвърна приятелят му.
— А защо не ти? — обади се третият.
Но и тримата бяха или твърде глупави, или твърде страхливи, или твърде респектирани от красотата и предполагаемата интелигентност на Серена, за да съберат смелост дори да се доближат. Серена преля остатъка от чашата на Джени в своята.
Не е много забавно да бъдеш красив, при положение че дори загубеняците не смеят да те заприказват.
Те просто искат да си свалят дрехите
— Не мога да повярвам, че това се случва — въздъхна Ванеса за тридесети път тази нощ. Тя и Дан не бяха спрели да се целуват от момента, в който той се бе приближил зад нея в бара и я бе целунал по врата, а сега, обезумели, сваляха дрехите си в една от стаите на хотел „Пиър“ долу. Искаше й се да му каже колко много й липсваше и колко глупаво бе, че бяха престанали да си говорят. И макар сексът в хотелска стая точно преди завършването да бе евтино клише, в момента й се стори прекрасна идея.
Стаите в „Пиър“ имаха кръгли прозорци с гледка към река Хъдсън, по стените бяха окачени котви от ковано желязо, а подът бе покрит с морскозелен килим. Сапунът, шампоанът и лосионът за тяло в банята бяха на основата на морски водорасли. Покривките на леглата бяха в нежно морскосиньо. На тавана се въртяха вентилатори от неръждаема стомана и охлаждаха иначе доста горещата нощ.
Дан измъкна колана на дънките си и го метна в стаята. Бе пиян от щастие и възбуден до краен предел. Той подскочи няколко пъти върху леглото.
— Уау! — извика той. — Уау!
Ванеса го хвана през коленете и той падна върху нея, като сграбчи ризата й и я вдигна нагоре.
— Пич! Оцелях! — извика някакъв пиян глупак. В съседната стая няколко момчета с тениски на „Боудоин“ и „Бейтс“ играеха игри с надпиване и гледаха мач на „Нетс“ по телевизията.
— Ако живеехме заедно, можеше да правим това всеки ден — осъзна Дан, произнасяйки го на висок глас, докато Ванеса разкопчаваше черния си дантелен сутиен.
Ванеса метна сутиена на пода и скръсти ръце пред голите си гърди.
— Попита ли баща си?
— Ъхъ — отвърна Дан щастливо. — Съгласи се. Но ако успехът ми се понижи и не вечерям с него и Джени поне два пъти седмично, ще се наложи да се върна обратно. — Той отмести ръцете на Ванеса и се насочи напред право към гърдите й. Ванеса прегърна рошавата му глава и затвори очи. Тази вечер беше пила само кола, но леглото определено се въртеше. Тя и Дан отново бяха влюбени. Щяха да живеят заедно. Можеше дори да се запишат заедно в Нюйоркския университет. Всичко беше прекалено идеално, за да е истина.