Тя позвъни на студиото и отвътре я пуснаха да влезе. Намери се в тъмно пространство, което й напомни товарен док със своя огромен изкорубен асансьор. Джени се качи и натисна бутона за третия етаж, опитвайки се да не изглежда толкова ужасена, колкото беше всъщност.
— Здравей? — Висока жена с остра брадичка, бяла барета от лачена кожа, черни кожени къси панталонки и бели кадифени ботуши до коленете посрещна Джени на излизане от асансьора. — Да не си се изгубила?
Джени се усети, че вероятно трябваше да смени училищната униформа на „Констънс“, но вече беше твърде късно.
— Тук съм за кастинга. — Все още не знаеше какво точно означава това, но звучеше интригуващо.
— Аха! — Жената я измери с поглед от горе до долу. — Може ли да погледна бука ти?
Джени погледна към чантата си.
— Бук ли?
Жената отново я огледа и посочи един празен стол между два отегчени руси модела.
— Седни. Ще те повикам, когато е готов.
Тя се скри зад един бял екран, където щракаха светкавици, очертаващи силуетите на хората, движещи се в помещението, внезапно сред ламаринените стени на студиото се разнесе силен смях, от който Джени я побиха тръпки.
Тя хвърли поглед към момичето до нея. Дъвчеше дъвка, а клепачите й почти се затваряха, сякаш бе стояла будна цяла нощ. Джени се обърна и се опита да притвори клепачите си по същия начин, за да изглежда също така престорено отегчена, но очите й упорито отказваха да се подчинят. По-скоро приличаше на персонаж от „Нощта на живите мъртви“ отколкото на готина скучаеща манекенка.
Жената с баретата изскочи иззад екрана.
— Ти — посочи към Джени.
Джени се изчерви и погледна извинително към останалите момичета, които чакаха доста по-отдавна. Последва жената зад екрана.
Заградената част от студиото имаше тухлени стени, боядисани в бяло, и дървен под. В центъра на помещението се намираше старовремски диван, тапициран с червено кадифе, около който на стативи бяха подредени прожектори и сребристи отражателни дискове.
— Свали си пуловера и легни — изкомандва я един набит мъж с руса козя брадичка, който вече мижеше зад един „Полароид“, готов да я снима.
Сърцето на Джени щеше да изскочи. Тя остави чантата си на пода и сгъна жилетката си отгоре. Седна смутено на ръба на червения диван, притеснена колко бледи и ръбати изглеждаха коленете й на силната светлина.
— Да легна ли?
— По гръб — нареди фотографът, коленичейки на няколко сантиметра от нея.
Да легне по гръб ли? Не можеше, не и с умерено поддържащия памучен сутиен, който носеше. Ами ако се случеше онова ужасно нещо — огромните й гърди да се разлеят над гръдния й кош и да се свлекат под мишниците, като й придадат абсурден вид?
Тя се изправи и се подпря на лакти, решавайки, че това горе-долу съответства на легнало положение.
Така гърдите й изпъкнаха още повече.
— Става — промърмори фотографът и постави на пода вече направените снимки, като се приближи на колене към нея, за да направи още.
Джени стисна крака, за да не й се види бельото.
— Какво изражение да направя? — попита плахо тя.
— Няма значение — отвърна той, щракайки поредните снимки. — Просто дръж раменете си изправени и брадичката вирната.
Ръцете на Джени започнаха да треперят от напрежение, но не й пукаше. Изглежда фотографът я бе харесал. Отнасяше се с нея като с истински модел.
— Добре. Приключихме — каза той и се изправи. — Как се казваш всъщност?
— Дженифър — отвърна Джени. — Дженифър Хъмфри.
Мъжът кимна по посока на жената с баретата и тя надраска нещо на дъската, която държеше.
— Може ли да видя снимките? — попита Джени, сочейки снимките, подредени в редица на дървения под.
Всяка от тях бе покрита с черна филмова хартия, която трябваше да се отстрани, за да се види образът.
— Съжалявам, скъпа, тези са мои — отвърна фотографът, развеселен. — Чакам те тук следващата неделя. В десет сутринта. Запомни ли?
Джени закима енергично и си облече пуловера. Не бе напълно сигурна, но изглежда бе наета да участва във фотосесия!
Поне част от нея бе наета.