— Свирка ли? — повтори Блеър.
По време на целия полет дотук си бе представяла, че посещението ще й помогне да си напомпа самочувствието. Щеше да прекара деня с някакъв гид умник, в сравнение, с когото щеше да се почувства изтънчена и интелигентна. По-късно щеше да си вземе стая в „Риц Карлтън“ или нещо от този калибър във Вашингтон и цяла вечер да седи в частното си джакузи, гълтайки шампанско и отдавайки се на още телефонен секс с Нейт.
— „Джорджтаун“ раздава на всичките си студентки свирки. Тук имаме доста силно женско движение и през последните две години няма нито едно изнасилване или преследване на територията на университета! — обяви Ребека с носовия си южняшки акцент.
Тя хвърли грейнал поглед към Блеър през късите си, покрити със синя спирала мигли. Накъдрената й изрусена коса миришеше на продукти за коса „Финес“, а белите й кожени маратонки „Рийбок“ изглеждаха чисто нови — все едно не бе стъпвала извън мола. Блеър изтупа един косъм от новото си розово сако „Марли“.
— Трябва да си резервирам стая в хотел за довечера.
Ребека я хвана за ръката.
— Не се излагай, захарче. Ще останеш при мен и моите дружки. Бърлогата ни е много яка, а и нацели възможно най-подходящия момент, защото тази вечер ще правим нашето женско партай на южняшките красавици.
Ехо! Откога женските партита бяха идеята на когото и да било за добре прекарано време?
— Супер — отвърна Блеър неохотно. Защо не беше съобразила да резервира стая предварително? Тя огледа останалите посетители, които се запознаваха с гидовете си. Всички — и домакините, и гостите, подозрително приличаха на Ребека. Сякаш всички бяха израснали в провинциални градчета с молове, където всички бяха руси и щастливи, чисти и непретенциозни. Блеър се почувства като тъмнокосо, фризирано, стилно, цинично и измъчено извънземно сред тях.
Всъщност това бе точно типа напомпване на самочувствието, от което имаше нужда. „Ами да, аз съм различна, по-умна и по-добра от тези момичета“, каза си тя. Поне никога не беше изпадала дотам да боядиса естествено кестенявите си къдрици руси.
— Хайде, да започваме обиколката! — Ребека улови Блеър за ръката, все едно че бяха четиригодишни момиченца, и я изведе от отдела за прием на студенти. Слънцето караше водите на река Потомак да блестят, а кулите на старинния йезуитски параклис на университета се извисяваха величествено на хълма. Блеър трябваше да признае, че старата част на университета „Джорджтаун“ беше красива, а самият град — доста по-хубав и чист от Ню Хейвън. Но тук определено липсваше атмосферата „ние-сме-най-умните-деца-в-класа“, която се усещаше в „Йейл“.
— Отпред вляво ще видиш една голяма модерна постройка. Това е библиотеката „Дауингър“, спечелила награда за архитектура, с най-голямата колекция от… — Ребека вървеше заднешком пред Блеър и не спираше да й пълни главата с безполезни факти за „Джорджтаун“. Блеър не й обръщаше внимание, тъй като наблюдаваше хората, които кръстосваха територията на университета. Момчета и момичета, облечени от главата до петите в „Брукс Брадърс“ и „Ан Тайлър“, вървяха целеустремено към библиотеката, а чантите им бяха претъпкани с книги. Блеър също се отнасяше сериозно към домашните, но все пак беше събота. Нямаше ли нещо по-интересно, с което да се занимават?
Внезапно Ребека спря и притисна челото си с длан.
— Захарче, имам страхотен махмурлук. От това ходене назад направо ми се зави свят и имам чувството, че всеки момент ще повърна!
На Блеър й се прииска да каже, че на нея й се повръщаше от цялата тази история, но така или иначе това й се случваше често.
— Не искаш ли просто да седнем някъде и да пием кафе — предложи тя, изумена колко приятелски и нормално прозвуча, като се има предвид, че в действителност се нуждаеше от едно много силно мартини с водка.
Ребека се хвърли на врата на Блеър.
— Момиче точно като мен! — изписка тя. — Напълно съм пристрастена към карамелено макиато, а ти?
Бляк.
Бе едва два часът. Кафето щеше да свърши работа.
— Има ли кафене някъде наблизо?
Ребека хвана Блеър под ръка.