— Иска ли питане!
Тя извади блестящия си розово-бял телефон „Нокия“.
— Дай ми само минутка да събера момичетата. Защо пък да не започнем малко по-рано нашето парти на южняшките красавици?
Блеър направи физиономия и потърси телефона си в ментово зелената чанта балон „Прада“. Вече й бе мъчно за вкъщи и за Нейт. Защо не й бе хрумнало да вземе сребристото му шишенце за алкохол, което разнасяше наоколо, тогава поне щеше да има нещо негово, както и глътка водка за макиатото.
След като проведе малка телеконференция с приятелките си, Ребека вдигна поглед към Блеър и покри слушалката с ръка.
— Те вече са отишли в един бар — прошепна тя, а по бузите й изби палава розовина. — Намира се на главната. Имаш ли нещо против да си присъединим към тях?
— Добре — съгласи се Блеър с готовност. Трябваха й само коктейл и цигара и можеше да се почувства щастлива, независимо от компанията.
Колко отчаяно го искат?
— Човече, не ми каза, че всички треньори са жени — просъска Джереми Скот Томпкинсън, един от най-добрите приятели на Нейт, профучавайки покрай него, за да улови един дълъг пас.
Нейт завъртя мрежата за лакрос над главата си и изчака Джереми да се отдалечи достатъчно, преди да се намеси и сам да хване паса. Беше си чисто показно, но поне се получи. Пък и нали това беше целта на днешната игра — да се покажат. Метна топката обратно на Джереми, демонстрирайки уменията си за отборна игра, както го бе посъветвал тренерът Майкълс. После двете момчета се втурнаха заедно към центъра.
— Високата е треньорката на „Йейл“, а ниската е от отдел „Прием на студенти“ в „Браун“, тя ме интервюира — обясни Нейт. — Треньорът не е успял да дойде заради мач.
— Но всичките са мадами, човече! — повтори Джереми. Рошавата му коса се вееше, докато тичаше на игрището. — Нищо чудно, че са те приели!
Нейт се захили и обърса потта от челото си. Щеше да е хубаво да се самоубеди, че не е наясно с перфектния си външен вид, но истината бе, че напълно осъзнаваше сексапила си. Просто не се възползваше от него.
Двете жени го наблюдаваха втренчено от страничните линии.
Треньорът Майкълс свири край на мача.
— Трябва да тръгна по-рано днес, момчета! — извика той и се изплю на тревата. — Тази вечер с жена ми празнуваме четиридесетата си годишнина. — Той пъхна възлестите си ръце в зеления анорак „Лендс Енд“ и кимна към Нейт. Отново се изплю на игрището. — Хайде, Арчибалд!
Нейт последва треньора до мястото, където стояха двете университетски дами.
— Щеше да е хубаво, ако имахме собствено игрище — каза треньорът Майкълс на жените. Той посочи към поляната в Сентръл парк, където съотборниците на Нейт събираха вратите. — Но когато играеш в града, използваш каквото ти е под ръка.
Като че ли те можеха да направят нещо по въпроса.
Четири десетокласнички със зелени плисирани униформи на „Сийтън Армс“ седяха на една пейка наблизо и се хилеха и шушукаха, впили влажни погледи в Нейт.
— Поне в парка не ти липсва публика — отбеляза треньорката на „Йейл“. Бе висока и кобилеста, с дълга руса грива и хубаво, ъгловато лице. В близост до пейките един уличен търговец продаваше напитки и сладолед от количка. Тя разкопча предния джоб на тъмносинята си раница със сивия булдог на „Йейл“. — Мога ли да ви почерпя с „Гаторейд“ или нещо друго?
— Благодаря, госпожо, трябва да се прибирам при жена ми. — Треньорът Майкълс се ръкува с двете жени и потупа Нейт по гърба. — Талантливо момче е. Обадете ми се, ако имате въпроси.
Треньорът се отдалечи. Нейт замахна към свежата пролетна трева с мрежата си за лакрос.
— Най-добре да се прибирам и да се изкъпя — промърмори той, без да има представа какви бяха плановете на двете дами. Бриджид, която бе провела интервюто му в „Браун“, го гледаше с очакване. Тя бе оставила съобщение на мобилния му телефон да се срещнат във фоайето на хотел „Уоруик Ню Йорк“ в пет часа, за да „обсъдят възможностите“.
Каквото и да означаваше това.
Треньорката от „Йейл“ му подари син спортен сак с голяма бяла кожена буква Й.
— Подарък от отбора — каза тя. — Пуловерът, шортите й останалите неща са вътре. Има бандаж. Дори чорапи.
Лицето на Бриджид помръкна. Вероятно не се беше сетила за подобно нещо.
— Остава ли уговорката за по-късно? — побърза да попита тя. — Ще те заведа на вечеря.