— Господин Хъмфри, ще възразите ли да ви задам няколко въпроса? — запита тя.
Руфъс седна на пода и придърпа Джени до себе си.
— Обожаваме светлината на прожекторите! — заяви той и щипна дъщеря си по бузата.
— Татко! — изхленчи Джени, скръствайки ръце пред гърдите си, макар вече да бе облякла пуловер.
— Как се чувствате сега, когато синът ви е на възраст да отиде в колеж и да се изнесе от семейното гнездо? — попита Ванеса.
Руфъс подръпна твърдата си прошарена брада. Той се усмихваше, но очите му бяха навлажнени и в тях се четеше тъга.
— Мен ако питате, трябваше да се е изнесъл преди доста време. Американските семейства разглезват децата си. Трябва да започват училище, веднага щом се научат да си държат главите изправени, и да се изнасят на четиринадесет. — Отново щипна Джени. — Точно когато започнат да негодуват срещу бащите си.
— Татко! — запротестира Джени отново. Изведнъж засия. — Хей, значи ли това, че мога да се преместя в стаята на Дан? Та тя е два пъти по-голяма от моята!
Руфъс се намръщи.
— Да не прибързваме — промърмори той. — На него все още му трябва стая. — Той смигна на Ванеса. — Все пак може да го изриташ. Дори от колежа може да го изхвърлят!
— Но нали току-що каза… — започна Джени, но внезапно спря. Баща й непрекъснато си противоречеше. Крайно време беше да му свикне. — Както и да е, веднага щом спечеля малко пари като модел, ще обновя тази — добави тя.
Руфъс погледна строго за пред камерата и Джени го фрасна по ръката. Дан се появи на вратата. Носеше зелената спортна риза „Лакост“, която майка му му бе подарила преди няколко години. Беше му поне с три размера по-малка и с нея приличаше на надрусан играч на голф.
— Тази риза остава тук — заповяда Ванеса. Дан се засмя, свали ризата и я хвърли в кошчето за боклук на Джени.
— Хей, не ми пълни кошчето — оплака се Джени.
— Това е просто риза, нищо няма да ти стане — изръмжа в отговор Дан.
Изведнъж Джени избухна в смях. Дан се мислеше за голяма работа, защото бяха публикували негово стихотворение в „Ню Йоркър“ и го бяха приели във всички онези колежи, но без риза изглеждаше доста хилав, а и беше малко тъпо, че правеше абсолютно всичко, което му каже Ванеса, без да гъкне.
— Наистина ще ми липсваш, Дан — въздъхна Джени престорено печално.
Руфъс извади пакет пурети от задния си джоб и раздаде на всички без излишни обяснения. Запали своята и запуши.
— Може би е за добро — въздъхна той.
Ванеса спря камерата и завъртя пуретата между устните си. Беше трудно да отхвърли обзелото я чувство на вина, като гледаше колко тъжен бе Руфъс, но пък не можеше да чака повече, за да има Дан само за себе си, двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата. Очите й не можеха да се отделят от бледите му кокалести гърди. Това бяха гърдите на един измъчен мъж. Нейния.
— Готов ли си да тръгваме? — попита тя, усмихвайки се въодушевено.
Дан отвърна на усмивката й. Все още не бе дошъл на себе си след въодушевлението от последните дни и нямаше намерение скоро да го направи.
— Готов съм — отвърна той закачливо.
Да се надяваме, че си е взел и други ризи.
gossipgirl.net
Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.
Досадницата
Сещате се за кого говоря. За момичето, което се мисли за прекрасно и умно, което вярва, че всички момчета си падат по нея. От която непрестанно се излъчва: „Аз, аз, аз!“. Тя бърза да вдигне ръка, щом учителката зададе въпрос. Тя е най-самодоволният човек наоколо, но се притеснява, да не би да изглежда прекалено самодоволна, затова непрестанно се опитва да прикрие предполагаемия си гений с глуповато кискане и държание. Тя е най-шумното и мърляво пиянде, на което можете да попаднете. Ако не бяха приятелите й, щеше да припада в локва с повръщано на пода в нечия баня или да си тръгне с някой по-възрастен смотаняк. Но приятелите й винаги я съжаляват и на следващия ден е по-жизнерадостна отвсякога и се усмихва, ни лук яла, ни лук мирисала.
Обаче независимо дали си признаваме или не, всеки от нас прилича по нещо на Досадницата. Затова ни е толкова удобно да я ненавиждаме. Тя е най-големият ни кошмар. Припомнете си колко пъти ви се е искало да изстреляте ръка във въздуха, когато учителката задава въпрос, чийто отговор прекрасно знаете, но сте се възпирали, за да не изглеждате като нещастен зубър? А всички случаи, когато ви е идвало да се настаните в скута на някое момче и да започнете да го целувате, но отново сте се въздържали, за да не ви се изсмее в лицето? В общи линии Досадницата е всички нас минус неувереността. Чувства се така добре в кожата си, че ви се иска да я зашлевите. Но вие тайно си мечтаете да бъдете толкова непоносими понякога, без да ви е грижа какво ще си помислят околните. Примирете се: хората винаги ще си намират причини да ни мразят, особено ако сме ослепително красиви.