Вратата се отвори и Дрю се отдръпна от нея.
Червенокосо момче с червена бейзболна шапка и черни баскетболни шорти застана на прага.
— Хей? К’во ста’а? — поздрави той със силен масачузетски акцент.
— Уейд, Серена. Серена, съквартирантът ми Уейд. Серена е от Ню Йорк. Сега ще посети и „Браун“ — обясни Дрю, леко притеснен.
Серена се изправи и изтри устата си.
— Аха, просто наминава, за да види как стоят нещата в „Харвард“ — отбеляза Уейд шеговито. — Предполагам, че си останала с добро впечатление.
Серена се изчерви още повече. Тя обу кафявите си кадифени пантофи на „Келвин Клайн“.
— Най-добре да тръгвам. Шофьорът чака повече от час.
— Ще те изпратя — предложи Дрю. Щом излязоха в коридора и се отправиха към изхода, Дрю стисна ръката на Серена.
— През последните две години Уейд не спря да ми се подиграва, че си нямам приятелка. Предполагам, че хич не е очаквал да ме види с момиче, което е… — заекна той и прехапа устни, като че ли се притесни от потока прилагателни, на път да се изсипят от устата му.
От типа, по който ти потичат лигите? Изключително сексапилна? Невероятно сочна? Женствена?
Серена му се ухили, докато й отваряше вратата, а страните й горяха от прилив на любов. Не се налагаше Дрю да довършва изречението си. Тя прекрасно знаеше как се чувства, тъй като и тя изпитваше същото към него.
Един сив линкълн чакаше пред стъпалата, готов да я откара в Провидънс. Тя се метна на врата на Дрю, притисна лице в неговото и се опита да вдиша колкото може повече от него.
— Обичам те — прошепна тя в ухото му, преди да се отскубне и да хукне надолу по стълбите към колата.
Дрю помаха по посока на отдалечаващата се кола, а Серена се усмихваше и плачеше, и се чувстваше толкова щастлива, колкото не се бе усещала от доста време насам. Най-сетне бе открила истинската любов.
Любов, която щеше да трае поне тридесет секунди.
Б научава нещо в колежа
— Добре, значи искате да чуете нещо наистина гнусно? — попита Форест, една от съквартирантките на Ребека в „Джорджтаун“.
Блеър седеше на една маса с Ребека и нейните приятелки в дъното на „Мони“, лигав караоке бар в Джорджтаун. В него се бе изсипал цял туристически автобус, пълен с унгарци по анцузи, които не пускаха микрофона, влагайки всичко от себе си в „Staying alive“ на „Би Джийс“. Блеър и момичетата се наливаха със зелени ледени коктейли с вкус на киви, които се казваха „Киви Снежният човек“, като се преструваха, че не забелязват колко отвратителна беше така наречената музика. Питиетата бяха абсурдно силни и им ставаше все по-трудно да свързват думите в изречения.
— Сигурна съм, че ще споделиш, дори да не искаме да го чуем — отвърна Гейнър. Гейнър беше с черна коса с руси кичури, а носът й бе толкова чип, че Блеър можеше спокойно да го разгледа отвътре.
Не, че това я влечеше, де.
— Хайде, казвай вече! — замрънка Ребека.
— Добре — провлечено каза Форест. Запали цигара и замълча драматично. Форест бе с корейски произход. Косата й бе изрусена, но щеше да й стои сто пъти по-добре, ако просто я бе оставила тъмна.
Не, че на Блеър й пукаше достатъчно, за да каже нещо.
— Нали знаете как „Джорджтаун“ трябва да е изпълнен с всеобща любов, тук няма братства и конкуренция между хората? Е, току-що научих, че има едно такова тайно общество на състезателите по лакрос и при посвещаването в него по-големите момчета карат по-малките да ядат бисквитка, намазана със сперма. Имало си специален ритуал. А ако не изядеш бисквитката, няма да влезеш в отбора.
Всички направиха гримаса, включително Блеър. Понякога момчетата бяха ужасно… гнусни. С изключение на Нейт, който никога не би направил нещо толкова отвратително.
— Ти си от Ню Йорк, нали? — заговори я Фран. Тя беше под метър и петдесет, тежеше около 35 кила и говореше хриптящо. Кожата й бе толкова прозрачна, че на Блеър й се струваше, че вижда как „Киви Снежният човек“ тупти във вените й. — Била съм там само веднъж, но получих хранително отравяне в някакъв суши ресторант и цяла седмица не спрях да повръщам.