Дан не отвърна на усмивката й. От момента, в който бе отворил писмата с кандидатстудентските резултати, сякаш бе попаднал на магистралата на щастието, която го водеше все по-нагоре и по-нагоре. Беше приет в колеж и се беше събрал с Ванеса. Живееха заедно. Всичко беше толкова лесно и приятно. Но Тифани определено не се вписваше в картинката.
— А това за какво ти е? — Ванеса посочи към кирката.
Тифани я вдигна и я размаха няколко пъти във въздуха. След това я облегна на стената.
— Свързано е с работата ми. Работя в строителството. Предимно събаряне на сгради. Имам голям обект около „Бруклин Нейви Ярд“ и в момента нямам покрив над главата. Затова беше много мило от страна на Руби да ме покани тук.
Ванеса се обърна към Дан.
— Спагетите — подсети го тя.
Дан стана и отиде в кухнята. Отвори буркана с рагу и го изсипа в един тиган заедно с лука. След това включи котлона. Изсипа готовите спагети в гевгира в мивката и извади три купи от шкафа.
— Ако някой с гладен, готово е — провикна се той.
— Умирам от глад. О, донесох подарък. — Тифани се разрови в мешката си и извади наполовина празна бутилка „Джак Даниелс“. Сипа малко в капачката и го поднесе към Пръдльо. — От това му растат косми по гърдите — каза тя на Ванеса и отпи от бутилката.
Ванеса й върна порчето и отиде при Дан да му помогне да намери приборите.
— Добре ли си? — прошепна тя.
Дан не отговори. Той изсипа лъжица разтворимо кафе в една чаша и го смеси с гореща вода от чешмата. Тифани пусна пора на земята и той се насочи право към една от купчинките със стихове на Дан. Започна да ги дъвче.
— Не! — извика Дан и метна една лъжица по дребния хищник.
— Хей, не му крещи! — извиси глас Тифани. Тя грабна Пръдльо и го притисна към себе си. — Той е още бебе.
Ванеса й предложи купа със спагети.
— Дан е поет — каза тя, сякаш това обясняваше всичко.
— Виждам — отвърна Тифани без капчица съжаление. Тя взе купата и седна с нея на дивана. Пръдльо се настани в скута й, подпря лапички на ръба на купата и започна шумно да лапа спагети.
Внезапно целият апартамент се изпълни с миризма на развалени яйца, прокиснало мляко и горяща сяра. Тифани покри лице с ръка и изсумтя.
— Опа! Пръдльо пръдна!
Добър апетит!
— Господи — Дан грабна една кърпа за съдове и покри носа и устата си.
— Хайде — прошепна Ванеса, докато стискаше носа си с пръсти. — Не е чак толкова зле. Много е симпатична.
Дан я погледна иззад кърпата за съдове. Той усещаше, че пада от своята кула с шеметна скорост. Бе разочарован от себе си, задето така се дразнеше от момиче, което изглеждаше съвсем приятно по един ексцентричен, поролюбив начин. Метна кърпата за съдове настрани, сипа си спагети и ги занесе в другия край на дивана.
— Е, — започна той, решен да положи усилие, — в кой университет си учила?
Тифани се засмя и нави спагети на вилицата си.
— В университета на живота — отвърна тя, развеселена.
— Страхотно — отвърна Ванеса. — Трябва да ти взема интервю за филма.
— Страхотно — повтори Дан, полагайки малко повече усилие.
Или не чак толкова страхотно.
gossipgirl.net
Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.
Къде ни е мястото?
Някога задавали ли сте си въпроса какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте избрали друго училище в различен град и имахте напълно различни приятели? Вероятно щяхте да изглеждате съвършено различно; да говорите и да се обличате по друг начин. Извънкласните ви занимания щяха да бъдат различни, музиката, по която си падате, нямаше да е същата. Точно поради тази причина е и цялата драма с избора на учебно заведение. Разбира се, учителите и родителите ви ще побързат да ви уверят, че няма никакво значение къде точно ще изберете да отидете, важното е какво ще направите след това. Убедена съм, че отчасти имат право. Но ако не мога да се впиша в обстановката, защото всички наоколо носят дънки „Севън“, а не „Блу Кълт“, или пък считат за префърцунено да мъкнеш навсякъде със себе си карамеленото си бебе пудел в чанта „Бърбъри“, бих искала да знам това сега.
Не че дънките или кучето определят момичето. Всъщност… отчасти е така.