Деймиън преметна палтото си назад и клекна пред Дан.
— Казвам ти, човече, това са песни.
Дан впери невиждащ поглед в известния десетсантиметров белег, който прорязваше челото на Деймиън. Говореше се, че е от инцидент с велосипед „БМХ“. Да не би това да беше засегнало и мозъка му?
— Пич — настоя той, — аз съм ги писал. Стихотворения са.
— Песни. Песни, песни, песни. — Деймиън протегна ръка и помогна на Дан да се изправи. — Хайде, ще ти покажа.
Дан се заклатушка след Деймиън, като блъскаше хората по пътя и се извиняваше.
— Кога ще продължите да свирите? — попита някой от тълпата.
— Скоро, тъпако — отвърна Деймиън и му показа среден пръст.
Стаята на Ванеса бе също толкова претъпкана, колкото и всекидневната. Останалите членове на „Рейвс“ се бяха скупчили на леглото и се ровеха в тетрадките на Дан.
— Видяхте ли тази? Казва се „Мръсници“ — каза басистът на Деймиън, показвайки стихотворението му. — От това може да стане идеалната яка любовна балада. Идеална е за средата на концерта. Особено след онази смешната „Да убиеш Пръдльо“.
Дан се вторачи в тях. Шансът всичко това да му се присънваше все още беше доста голям, а може би беше умрял, след като някой от грамадните приятели на Тифани от строителството го беше премазал.
Деймиън го подбутна напред.
— Открих автора. Достатъчно добре изглежда за вокал.
Дан се олюля пред останалите членове на групата. Вокал ли?
— А може ли да пее? — попита барабанистът, оглеждайки Дан от горе до долу и подръпвайки странните си и страховити мустаци. „Рейвс“ имаха доста особен имидж — смесица от готиния по-голям брат и сериен убиец.
Да пее ли?
Деймиън потупа Дан по гърба.
— Ще се пробваш, нали? В крайна сметка ти си писал тези песни. Пей както можеш. Ние свирим доста шумно и ще ти се стори, че крещиш. — Отново потупа Дан по гърба. — Просто се постарай, става ли?
— Става.
Докато вървеше след групата към всекидневната, на Дан му хрумна, че тялото му може би беше в ръцете на маниакален кукловод с доста извратено чувство за хумор и в следващия момент щеше да го накара да си свали ризата.
В крайна сметка той беше вокалът.
Барабанистът подгря няколко пъти е бухалките и стаята утихна в напрегнато очакване.
— Започваме с „Да убиеш Пръдльо“, нали? — попита той Дан.
Дан кимна. Едва си спомняше думите, но беше толкова пиян, че така или иначе едва ли щеше да успее да ги произнася отчетливо.
Групата начена френетичен, монотонен, оглушителен ритъм с разлюлян бас. Съвършено пасваше на стихотворението или песента, или както, по дяволите, искаха да го наричат.
— „Гладен ли си? Приготвих нещо! Умри, Пръдльо, умри!“ — изкрещя Дан на микрофона. — „Уморен ли си? Ще те приспя! Умри, Пръдльо, умри!“
— Умри, Пръдльо — пригласяха „Уифенпуфс“.
Стаята се пръскаше по шевовете и хора, обхванати от лудостта на момента, започнаха да се мятат и да си свалят дрехите.
Дан разкъса ризата си. По дяволите, какво му пукаше? Показа среден пръст на всички.
— „Още ли искаш? Ела и го вземи! Умри, Пръдльо, умри!“
Добре, де, може би не беше най-прекрасното му преживяване, но при всички положения беше по-добре от това да се задушава от самосъжаление и да обира прахта по ъглите.
Освен това вече знаеше, че през всичките тези години беше писал извратени и мрачни песни, а не стихотворения.
В получава ритник в задника
— Ехо, има ли Ванеса вътре? — дочу се някакъв глас пред вратата на банята.
— Да? — отвърна Ванеса и отвори вратата съвсем леко. През последния половин час беше подложила устната си на студената струя, но кръвта не спираше.
Момчето пъхна телефона в ръката й. Беше си свалил тениската, а на гърдите му се виждаше татуирана змия.
— Някаква кучка звъни вече петстотин пъти. Не схваща ли, че се опитваме да слушаме музика?
Ванеса грабна слушалката и я закрепи между рамото и брадичката си, докато Тифани слагаше лед на устната й.
— Ало?
— Ехо, сестра ти е, помниш ли ме? — извика Руби от другата страна на линията. — Какво, по дяволите, става там?
— Правя купон — обясни Ванеса, макар че това далеч не даваше ясна представа за случващото се. Руби прекрасно знаеше, че като се изключи Дан, Ванеса нямаше абсолютно никакви приятели.