— Това е текст на песен, нали? — отбеляза Дан. — С музика би звучало доста по-добре. Опита се да препрочете стихотворението отново на себе си, но думите започнаха да танцуват върху листа и вече нямаха никакъв смисъл. Знаеше, че ги беше написал с определена цел, но не можеше да си спомни каква точно.
Ванеса изхлипа странно. Той вдигна глава и я видя как плаче сподавено като човек, който не бе свикнал да плаче често. Само преди минути Дан се забавляваше страхотно и крещеше с целите си дробове на микрофона. Как така всичко внезапно стана толкова сериозно?
Ванеса го хвана за ръка. Лицето й беше влажно и мръсно, носът й течеше и на горната устна имаше сребърна халка.
— Виж, знам, че сега всичко се обърка, но нещата ще се подредят. Точно като в стихотворението ти. Обичам грозните неща. И на двамата ни харесва, когато нещата не са идеални, нали?
Дан беше отпуснал ръката си в нейната. Знаеше, че онова, което казваше, беше важно, но не можеше да се съсредоточи. Имаше нужда от цигара, а доколкото си спомняше, му бяха свършили. Или пък цигарите му бяха в другата маратонка?
— Трябва да си намеря обувката — каза й той.
Сълзите й не спираха. Ванеса го стисна силно за ръката в отчаян опит да довърши започнатото, да обясни значението на стихотворението на Дан и колко истинско й звучеше сега.
— Не е нужно да учим в едно училище или да живеем заедно. Можем просто да бъдем. — Тя си избърса носа с опакото на ръката. По панталоните й с шарка на зебра имаше малки капчици кръв от пиърсинга. Тя започна да ги търка ядосано. — Независимо какво правим, винаги ще бъдем заедно по някакъв начин, нали?
Дан кимна.
— Да — отвърна той механично. Не, че не бе в състояние да усети болката й. Просто точно в този момент не можеше да проведе смислен разговор.
Раменете на Ванеса се разтресоха в тихо ридание. Тя отново си избърса носа и го целуна по устата. Дан опита да отвърне на целувката, но се страхуваше да не нарани устната й.
— Хубаво — каза тя и се насили да се усмихне. — Махай се оттук. Върви да ставаш рок звезда или каквото там искаш.
Дан я зяпна. Гонеше ли го?
Какво значеше това?
— Няма ли да тръгваш?! — Ванеса го побутна лекичко по гърдите, потискайки поредния пристъп на плач.
Дан се олюля. Подът беше покрит с толкова гъст килим от угарки, празни бутилки, забравени дрехи и счупени вещи, че едва се виждаше.
— Утре ще дойда да помогна за разчистването — предложи той с половин уста, докато куцукаше през мръсотията.
Като че ли на следващия ден, с избистрено съзнание и ясен поглед, щеше да бъде готов да навлече гумени ръкавици и да изчисти до блясък с Мистър Клийн?
Б и Н го правят наистина
— Още ли го пазиш? — Блеър взе тревистозеления кашмирен пуловер, който беше подарила на Нейт преди повече от година, от облегалката на стола до бюрото му, където го беше метнал предната вечер. Тя го обърна, за да провери дали мъничкият златен медальон сърце, пришит от вътрешната страна, все още беше на мястото си. Там беше.
Нейт стоеше в средата на стаята и я наблюдаваше. Прииска му се да си свали дрехите, да я сграбчи и да я хвърли на леглото, но от опит знаеше, че Блеър обичаше нещата да стават по нейния начин, затова трябваше да се насили да почака.
Блеър остави пуловера обратно на облегалката и прокара длан по макета на яхта върху бюрото на Нейт. До него се мъдреше снимка с приятелите му от „Сейнт Джудс“, които държаха две големи риби, уловени по време на риболова в Мейн. Нейт бе най-сладък от всички с мускулестите си загорели ръце, широка бяла усмивка, златистокестенява коса и блестящи зелени очи. Не, че не го знаеше и преди това, де.
Не можеше да си обясни какво точно чакаше, но определено нямаше за цел да печели време. Просто от толкова отдавна не бе попадала в подобна идеална интимна обстановка с него, че й се искаше да й се наслади максимално. Най-смешното беше, че винаги преди това — а случаите бяха доста, — когато си мислеше, че ще правят секс, беше нервна и напрегната и не спираше да бърбори. Не и този път.