— Друго липсва ли?
— Кутия със сто патрона за пушката.
— Къде стоеше пушката?
— Ще ти покажа.
Данвас. Тръгна обратно към магазина.
— Беше в тази витрина — спря пред една тясна стъклена кутия върху щанда. — Не е трудно да се вземе. Само трябва да се повдигне стъкленият капак. Не съм го пипал. Може да има отпечатъци от пръсти.
— Да. Ще доведа момчетата и ще претърсим навсякъде за отпечатъци — каза Лепски, но като гледаше излъсканата стъклена кутия, знаеше, че това ще бъде само за да спазят процедурите. Който е взел пушката, е бил с ръкавици.
Няколко часа по—късно шефът на полицията Теръл, Биглър и Лепски седяха около бюрото на Теръл и пиеха кафе.
— Никакви улики, никакви отпечатъци… изключително професионална работа — каза Биглър, след като прочете рапорта на Лепски. — Изглежда нашият човек е знаел какво търси. Имало е куп други пушки, които е можел да вземе. Дори са били по-скъпи.
Теръл, едър мъж с метално-сива коса, поглади квадратната си челюст:
— По-голяма част от пушките на Данвас са спортни, а това е пушка с оптичен мерник. Защо му е трябвало да вземе точно нея?
Лепски се размърда нетърпеливо.
— Пушката е ефектна: с оптичен мерник и със заглушител. Може да е някой хулиган — видял я е от витрината и са го засърбели ръцете. Данвас каза, че пушката била изложена от цял месец!
Теръл кимна.
— Може би, но това е пушка за професионален убиец.
— Продължавам да мисля, че е някое хлапе.
— Ако наистина е така, тогава е действал като професионалист — каза Биглър.
— Какво толкова? Всяко проклето хлапе, което гледа телевизия, знае, че се слагат ръкавици и че решетката на прозореца може да се изкърти с кука — изсумтя Лепски.
— Уведоми пресата. Не мисля, че ще помогнат, но ги уведоми. Дай им снимка на пушката… Данвас положително има някоя — каза Теръл.
Когато Лепски отиде при бюрото си и вдигна телефона, Биглър каза:
— Том може и да е прав… Не е изключено да е някой хлапак, който не се е стърпял и е откраднал пушката.
Теръл се замисли. Спомни си, че когато беше тинейджър, всяка събота следобед ходеше в магазина на Данвас — по онова време шеф беше бащата на Хартли — и гледаше втренчено една пушка с оптичен мерник, за която копнееше. Жадува за нея три седмици и после изведнъж престана да се интересува. Може и да е било някое хлапе, което си е мечтало по същия начин и не се е стърпяло.
— Надявам се да е прав, но цялата работа не ми харесва. Това е оръжие за професионален убиец.
Дин Маккуин беше президент на корпорация за консерви и стъкло във Флорида, концерн за милиони долари, който снабдяваше с опаковки овощарите от Флорида. Маккуин беше висок шест фута, със стоманено-сива коса и със златисто-кафяв загар на лицето. Той товареше с много работа и себе си, и работниците и постигаше добри резултати. Беше се женил три пъти, и трите му съпруги го бяха напуснали, тъй като не успяваха да издържат на характера му, начина на живот и изискванията му. Маккуин живееше по часовник. Сутрин ставаше в 7.00, прекарваше половин час в гимнастическия салон в мазето на разкошната си къща, разположена сред два акра градини с цветя; вземаше душ в 7.31, закусваше в 8.00, до 9.00 диктуваше и в 9.03 тръгваше с ролс-ройса за службата. Точно установен ред, който никога не се променяше.
През трите години, откакто му беше секретарка, Марта Делвайн не знаеше случай, в който да е закъснял и секунда, и тази слънчева лятна сутрин, когато той слезе по широката стълба за трапезарията, тя знаеше, че остава една секунда до 8.00, без да си гледа часовника.
Марта Делвайн, 37 годишна, висока, мургава и без никакъв чар, седеше на масата за закуска, а в ръката си държеше сутрешната поща.
— Добро утро, мистър Маккуин — каза тя и сложи писмата на масата.
Маккуин кимна. Не обичаше излишните приказки. Седна и си сложи салфетка, докато Токо, неговият предан японски слуга, наливаше кафето и сервираше бъркани яйца и агнешки бъбречета.
— Има ли нещо специално? — попита Маккуин, след като сдъвка едно бъбрече.
— Нищо важно — каза Марта. — Обичайните покани. — Тя спря за момент, поколеба се и после продължи. — Има нещо странно.
Маккуин набоде друго бъбрече и се намръщи.
— Нещо? Странно? Какво искаш да кажеш?
Тя сложи пред него половин лист евтина хартия.
— Това беше в пощата.
Маккуин извади бифокалните си очила, сложи ги и се загледа в листа. Имаше следното съобщение, написано с печатни букви:
Р.И.П.
09.03.
Екзекутора
— Какво е това, по дяволите? — попита Маккуин рязко.
Токо, изправен зад стола му, направи гримаса. По тона на гласа той разбра, че сутринта започва зле.