— Отново нашият човек — каза той на Лепски, — започвай работа. Извикай оперативна група. Аз ще отведа Ридъл.
Лепски кимна и отиде да се обади в участъка от колата.
Биглър се върна в бунгалото.
— Всеки момент ще загъмжи от журналисти. Нека да ви заведа у вас, мистър Ридъл.
Ридъл се изправи с усилие на крака.
— Не искам да се прибирам вкъщи… все още не. Сигурно трябва да ме разпиташ. Ще си взема колата… карай след мен. Ще отидем до Мала Бей… там ще е по-спокойно.
Десет минути по-късно Ридъл паркира колата под една палма. Мала Бей беше любимо място за плаж през деня, но през нощта винаги беше пусто.
Биглър го последва и двамата мъже седнаха на пясъка един до друг. След дълго мълчание Ридъл каза:
— Истинска каша, нали? За мен всичко е свършено. Защо ли този кучи син се е захванал с мен? — Той взе цигарата, която Биглър му предложи, и двамата запалиха. — Ако не ми се беше спукала гумата, нищо нямаше да се случи. Това е съдба, предполагам. Винаги отивам в бунгалото преди Лиза, но тази вечер се спука гумата и тя е пристигнала преди мен.
— Ще ми разкажете ли по-подробно, мистър Ридъл? — каза Биглър. — Всичко трябва да излезе наяве. Съжалявам. Трябва да науча всичко, което знаете. Този луд може да убие отново.
— Добре… питай каквото те интересува.
— Коя е тази жена?
— Лиза Мендоза. — Ридъл се загледа в светещия край на цигарата. — Знаеш каква е жена ми. Разбира се, не бива да го правя, но няма да съм вечно млад… така да се каже, искам да се налудувам като за последно. Попаднах на Лиза. Между нас пламна искра. Тя беше прекрасен човек и бе самотна също като мен. — Гласът му стана несигурен и той замълча. — Това е. Купих бунгалото. То беше нашето любовно гнездо… нали така се пише по вестниците?
— От дълго време ли имате бунгалото?
— Осемнайсет месеца… или деветнайсет… там някъде. И двамата знаехме, че няма да продължи вечно… но нима има нещо вечно?
— Колко често се срещахте?
— Всеки петък вечерта. Беше фиксирано… както и този петък.
— Тя не живееше в бунгалото, нали?
— Боже мой, не! Използвахме го само петъчните вечери. Тя си имаше къща. Избрахме петък, тъй като тогава жена ми винаги си ляга рано. В събота се забавляваме и тя има нужда от повече почивка.
— Кой друг знаеше за тази среща, мистър Ридъл? Имам предвид кой друг освен вас и мисис Мендоза?
Ридъл го погледна неразбиращо:
— Как така кой е знаел?
— Доверявали ли сте се на някого… на някого от вашите приятели?
— Що за странен въпрос?
Биглър сдържа нетърпението си.
— Не е толкова странен. Вие мислите за това, което ви се е случило. Аз си мисля за убиеца, който е убил два пъти и може да убие отново. Той е знаел навиците на Маккуин. Струва ми се, че е знаел и вашите навици. Тази ваша връзка беше ли тайна? Бяхте ли се доверили на някого?
Ридъл замислено загаси цигарата в пясъка.
— Да… разбирам. Съжалявам. Проявих се като голям егоист. Разбирам за какво намекваш. Да, споделял съм с няколко много близки мои приятели, но те никога не биха…
— Не казвам, че са те, но може би чрез някой от тях е изтекла информация. Мога ли да знам кои са?
Ридъл потърка челото си.
— Първо: Хариет Грийн, секретарката ми. Тя нае бунгалото. Дейвид Бентли — пътуваме но море с него, той е най-добрият ми приятел. Тери Томпсън — директор на операта. Приятел е на Лиза. Той знаеше за връзката и я одобряваше. — Ридъл спря за момент и се замисли. — Люк Уилямс: той ми е алиби за петъчните вечери. Трябваше да бъдем на боулинг. Жена ми нямаше нищо против. Смяташе, че боулингът ми се отразява добре.
Биглър записваше имената в тетрадката си на бляскавата лунна светлина.
— Казахте, че сте спукали гума.
— Да… отидох да си взема колата и видях, че едната от предните гуми е спукана. Бейтс, шофьорът ми, има свободен ден, така че аз смених гумата. Не разбирам много от такива неща, така че доста се забавих. Обикновено отивах в бунгалото към девет часа. Не се притесних. Знаех, че Лиза ще ме чака. Стигнах трийсет и пет минути по-късно. И я открих. Това е. Нещо друго?
Биглър се поколеба. Възможно ли беше Ридъл да се е скарал с жената и да я е убил? Би ли могъл да изрисува гърба й, за да отвлече вниманието от себе си? Като видя нещастното му лице, съмненията му се разсеяха.
— Не, отидете си вкъщи, мистър Ридъл. — Той се изправи. — Шефът ще поиска да ви види. Ще ви изпратим веднага двама полицаи, за да ви пазят от журналистите.
— Благодаря — Ридъл стана и погледна Биглър. — Голяма каша, нали? — Той се поколеба, после подаде ръка. Леко изненадан, Биглър я пое. — Благодаря за разбирането.