— Аз ли съм безделник?
— А не си ли? Мръсен си и вониш.
Мег трепна. Беше сигурна, че Чък ще нападне индианеца с ножа, и се изненада, когато той си остана на мястото.
— По-добре безделник, отколкото дивак — каза Чък. — Мислиш си, че ти ще си намериш работа?
— Не ми трябва работа.
Чък се превърна целият в слух.
— Значи имаш пари?
Поук кимна.
— Колко? Десет долара? На бас, че нямаш и толкова!
— Утре си купувам кола.
Дъхът на Чък изсвистя между зъбите.
— Кола? Каква кола?
Поук сви рамене.
— Нещо евтино… втора ръка. Имам нужда от кола.
— За Бога! — Чък изгледа индианеца. — Хей! Защо не ни вземеш и нас? Да дойдем с теб до Парадайз Сити… какво ще кажеш?
Като слушаше, Мег се възхити от хладнокръвието на Чък. Той беше прав, разбира се. Ако не питаш, не получаваш.
— Защо да ви взимам? — попита Поук след известна пауза.
— Какво губиш? Не е забавно човек да пътува сам. Ще ти правим компания.
Поук стана, занесе си раницата в другия край на стаята, далеч от тях двамата, и седна.
— Да не си глух? — настоя Чък. — Какво губиш?
— Ще си помисля. Сега искам да спя. Загаси свещите… струват пари. — И Поук се излегна на пода.
Чък и Мег си размениха погледи, като видяха как индианецът се обърна настрани, с гръб към тях, и сложи глава на раницата.
Мег се наведе напред и загаси свещите. Мракът се сгъсти около тях. Минаха няколко минути, докато очите им привикнат към лунната светлина. Поук, изглежда, вече спеше. Дишаше бавно и равномерно.
Чък и Мег си легнаха. Уморена и с уталожен глад, Мег потъна в сън, но не и Чък. Той лежеше неподвижно, а умът му усилено работеше.
„Дали индианецът блъфира? Дали възнамерява да си купи кола? Ако е така, парите трябва да са или в него, или в раницата.“
Чък се изпоти. Трябва да има най-малко двеста долара!
Късите му дебели пръсти обхванаха дръжката на ножа. Нямаше да е трудно. Само ще препълзи през стаята, един удар с ножа и всичко ще да свърши.
За Чък убийството не беше нещо непознато. Само първото е от значение, а той вече имаше две зад гърба си. Защо да не станат три?
После се сети за Мег и се намръщи. Не трябваше изобщо да я взима. Със сигурност тя не би му позволила да убие индианеца. Пръстите му стиснаха по-силно ножа. Двеста долара! Е, ако Мег не се съгласи, ще сподели същата участ. Той щеше вече да е много далече, когато открият телата им — ако изобщо ги открият.
Избърса потното си лице с опакото на ръката. Да, ще го направи! Но не сега. Индианецът спеше леко. По-късно, когато потъне в дълбок сън… тогава ще действа.
— Чък?
Гласът на индианеца го накара да се смръзне.
— Спя леко и имам пистолет. — Той замълча и после продължи. — Утре ще говорим.
— Пистолет!
Чък отпусна дръжката на ножа. Този негодник сякаш му беше прочел мислите.
— О, я млъквай! — изръмжа той. — Искам да спя.
— Ще говорим утре.
Накрая Чък заспа дълбоко.
На закуска Поук извади още шунка, стар хляб и бутилка кока-кола.
Ядяха мълчаливо, но Мег долови, че Поук отново наблюдава Чък, черните му очи блестяха, сякаш той се опитваше да си състави някакво мнение за него.
Когато свършиха, Чък рязко попита:
— Като купиш тази кола, ще ни вземеш ли?
Поук отиде до раницата си, извади електрическа самобръсначка и джобно огледало. Подпря огледалото на рамката на прозореца и започна да се бръсне.
Чък стисна юмруци и лицето му пламна.
— Не чу ли какво казах? — озъби се той.
Поук го погледна и продължи да се бръсне. Когато свърши, каза: „Още мисля.“ Почисти самобръсначката, прибра я и извади кърпа и едно парче сапун.
— Каналът е оттатък пътя. Ще дойдеш ли?
Сърцето на Чък заблъска. Това беше шансът му! Далеч от Мег! Щеше да убие този индианец, да се върне и да й каже, че се е удавил. Можеше и да не му повярва, но поне нямаше да присъства.
— Разбира се.
Излезе след Поук от стаята. Когато слязоха долу, каза:
— По дяволите! Забравих си кърпата.
Поук го изгледа с непроницаемо лице.
— Кажи й да не си прави труда. Парите са у мене.
Той прекоси салона и излезе на слънце.
Чък се върна в стаята, лицето му беше червено от гняв. Успя да открие една мръсна кърпа в раницата си, когато Мег каза:
— Мислиш ли, че ще ни позволи да го придружим?
— Откъде да знам, по дяволите! — изръмжа Чък и излезе от стаята.
Догони Поук, който вървеше напред през гъсталаците към канала.
Чък си помисли: „Ще го нападна, когато се съблечем. Не искам да се цапам с кръв, едно коляно в слабините и после ножа.“
Те стигнаха до канала. Водата искреше на слънцето. От другата страна, в далечината, Чък видя магистрала 27, която водеше към Маями. В този ранен час нямаше коли.