— Така и предположих. А как се отнасяха към него останалите членове на клуба… освен Хансън?
Бранзънстейн сви рамене.
— Деветдесет процента не вярват, че някой може да не е бял и да не е маймуна. Аз самият харесвам индианците семиноли. Но за по-голямата част от членовете на клуба те са маймуни, които са длъжни да им изпълняват поръчките.
— Тохоло имал ли и някога неприятности с мисис Дънк Браулер?
— Мисля, че да — каза Бранзънстейн и присви очи. — Разбира се, тя беше ужасна дърта кучка. Единственото, за което мислеше, бяха кучето и бриджът. Спомням си, че тогава играех на друга маса… беше преди около три месеца… а може и повече… забравил съм. Както и да е, Тохоло сервираше напитки и мисис Б. Му каза да изведе кучето навън да пишка. Тохоло й обясни, че не може да остави бара. Чух всичко. Може би не се държа сервилно, както очакваше мисис Б. В крайна сметка тя го нарече негър.
— След това какво стана?
— Останалите трима играчи казаха на Тохоло да не бъде безочлив и да изведе кучето… и той го изведе.
— Кои бяха?
— Ридъл, Маккуин и Джеферсън Лейсли.
Теръл се замисли.
— Това очертава една схема, нали? — каза най-накрая. — Маккуин, Ридъл, любовницата му и мисис Браулер са мъртви. Бих искал да говоря с Джеферсьн Лейсли.
Бранзънстейн кимна.
— О’кей. Той е един от специалните ни членове. Има стая в клуба. Искаш ли да те представя?
— Чудесно!
Но когато Барнзънстейн попита портиера дали мистър Лейсли е там, се оказа, че е излязъл преди около половин час.
Нито Бранзънстейн, нито Теръл можеха да предположат, че в този момент Джеферсън Лейсли панически прикрепва плик с петстотин долара под телефонния автомат в чакалнята на железопътната гара.
Мег едва ходеше, когато влезе в препълненото фоайе на второкласния хотел „Екселсиор“.
Снощи Чък й беше казал, че следващата сутрин ще трябва да прибере пет плика от пет различни телефонни кабини.
— Така е, щом потече големият мангиз. Така е, когато си направил велико откритие. Знаеш ли какво ще рече това?
Мег седеше на леглото и гледаше оръфания килим. Не каза нищо.
— Да не са ти запушени ушите, малката?
Заплахата в гласа му я накара да вдигне глава.
— Какво откритие? — попита тя незаинтересовано.
Чък кимна с одобрение:
— Правиш откритие като онзи Колумб или как му беше името… стигаш до Обетованата земя… сбъдват се мечтите ти!
Тя погледна през отворения прозорец към небето с розови облаци, които със залязването на слънцето полека-лека ставаха пурпурни…
— Ти като Колумб ли си?
— Да. Като него — захили се Чък. — Всеки в тоя проклет свят си търси късмета, а ти си ударила джакпота. Защото аз съм твоят късмет!
Мег продължаваше да се взира в облаците, които се обагриха в кървавочервено от лъчите на залязващото слънце.
— Така ли било? Значи аз поемам всички рискове, давам ти парите, а ти си ми бил късметът?
Чък запали друга цигара.
— Лошото е, че нямаш нищо в главата си, освен една празна дупка. Трябва да си щастлива с моя ум. Утре ще отидеш в пет телефонни будки и ще вземеш от всяка по петстотин долара. Колко прави това? Хайде де… кажи?
— Какво ме засяга? — каза Мег и сви рамене. — Защо ми досаждаш?
Чък замахна.
Мег се озова по гръб на леглото, бузата й пареше от шамара.
— Кажи ми — викна той злобно. — Кажи ми колко прави това?
Тя се хвана за бузата и продължи да го гледа. Отпечатъци от пръстите му се появиха върху бледата й страна.
— Не знам и не ме интересува — отвърна тя и затвори очи.
Втори шамар отметна главата й.
— Казвай колко мангизи са, малката?
Тя лежеше и трепереше със стиснати очи.
— О’кей, о’кей, щом си толкова тъпа! — Чък беше отвратен. — Знаеш ли к’во? Писна ми от тебе! Нямаш никакви амбиции. Утре ще прибереш две хиляди и петстотин долара! И после се махаме накъдето ни видят очите! С толкова много пари ще бъдем осигурени!
Мег изведнъж разбра какво и казва и какво означава това и почувства малка надежда.
— А той? — отвори очи.
— А, значи все пак имаш нещо в главата — Чък кимна с престорено възхищение. — Знаеш ли, това е първото умно нещо, което казваш, откакто те намерих.
„Намерил ме?“
Мег гледаше мръсния таван. Намерил ме… като изгубено куче… или бездомно коте. Да. Точно такава беше… загубена.
— Ще престанеш ли да се държиш като тъпачка и ще ме слушаш ли?
Беше хубаво да лежи в леглото и да усеща нощния бриз, който нахлуваше през отворения прозорец, по парещото, наранено лице. Нямаше нужда да прави никакви усилия. Дори и да слуша грубия глас на Чък не изискваше никакви усилия.