— Този индианец е луд… той е ненормален — продължи Чък. — Никога не съм ти го казвал, но той щеше да ме убие. Първия път… помниш ли? Когато отидохме да плуваме.
Защо я занимава с тия неща? — учуди се тя. — Да не е нещо ново? Тя вече му беше казала, че е луд.
— Така значи, той е откачен — Чък не спираше да говори, — но е измислил начин да спечели бързо пари, а на нас това ни трябва. Затова съм при него, но щом вземем мангизите… две хиляди и петстотин долара… ще го разкараме.
Мег си спомни за вкъщи. Изведнъж пред нея ярко изплуваха образите на майка й и баща й, които седят в стария хол и гледат телевизия. Виждаше безформеното тяло на майка си, потънало във фотьойла. Баща й имаше навика да си повдига с език протезите и да ги намества с отчетливо щракане. Майка й винаги сваляше пантофите си, когато гледаше телевизия: краката й бяха големи и мазолести.
— Виж какво, малката!
Гласът на Чък внезапно я върна в мрачната стая с петната от влага по стените и с шума от кея, който нахлуваше през отворения прозорец.
— Слушам!
— Щом приберем мангизите, взимаме колата и изчезваме! Нищо не може да ни направи! Две хиляди и петстотин долара!
Тя си спомни какво й беше казал Чък:
„Да се захванеш с откачен индианец не е шега работа. О’кей, да кажем, че се добереш до Маями? Какво му е хубавото на Маями, ако си с нож в червата или с куршум в черепа?“
В този момент тя престана да се страхува от смъртта, от болката, от полицията или от каквото и да било.
Какво значение имаше? Какво, по дяволите, изобщо имаше значение?
Фоайето на хотел „Екселсиор“ беше пълно с туристи, които търпеливо като овце очакваха да дойде автобусът и да ги закара до още по-долнопробен хотел с още по-гръмко име.
Никой не обърна внимание на Мег, когато отиде до телефонните кабини. Кабина 3 беше свободна. Тя отвори вратата, влезе вътре и напипа плика под автомата. Отлепи го и го прибра в чантата. Дори не се престори, че набира номер. Предпазливост! Вече просто не й пукаше.
После излезе от хотела и пресече булеварда. Усети как слънцето пари лицето й.
Влезе в буика, отвори чантата и пусна плика върху коленете на Чък. — Никакви проблеми?
Тя го видя, че гледа към хотела. Очите му се стрелкаха като на заек в капан. Той се притесняваше. Беше уплашен, а на нея не й пукаше. Това я издигаше една степен над него. Мег триумфираше. Видя го как разкъса плика, преброи парите — бързо въздъхна, като усети неговия страх, алчността му, липсата на зрялост. Мисълта за безмислието на връзката им я притисна като мъртвешки саван.
— Сега железопътната гара — каза Чък. — Телефонна кабина 8. Там не мога да паркирам. Ще обикалям с колата и щом свършиш, ще те взема.
Той караше по страничните улици, за да избегне задръстването, а Мег седеше неподвижно с ръце между коленете и гледаше безцелно през мръсното предно стъкло на колата.
— О’кей, малката!
Мислите й бяха далеч от тук и едва когато Чък грубо я разтърси за рамото, тя излезе от транса, който я бе върнал към сигурността на миналото.
Отиде на гарата и взе да си отваря път между хората към кабина 8. Прибра илика, сложи го в чантата и излезе.
След около минута буикът намали, тя се качи и Чък потегли.
— Никакви проблеми?
Тя отново погледна потното му лице и бързото движение на очите му.
— Не.
Той подсвирна тихо.
— Господи! То било като да береш череши.
Стигна до един паркинг и сиря.
— Дай го.
Мег му подаде илика и докато той го отваряше, тя гледаше лъскавите скъпи коли, които минаваха покрай тях. Гледаше угоените лица: жените с техните ужасни шапки, мъжете със спукани капиляри, все едно паяжина по лицата. Хора, които имат сигурност. Това ли означаваше сигурността: големи коли, дебели тела, морави лица и шапки с цветя.
— Вече са хиляда долара — каза Чък и пъхна илика в жабката. — Нали ти казвам… златна мина!
Тя кимна. Почти не чу какво й казва.
Извади от джоба си листа, който Поук му беше оставил на дъното на сака.
— Тръгваме… В хотел „Адлон“! Третата пресечка вдясно, нали?
— Не знам.
— К’во знаеш изобщо? — озъби се Чък. — Само аз ли ще мисля?
След десет минути Мег излезе от „Адлон“ и изчака да дойде буикът. Тя се качи и Чък потегли, като се оглеждаше неспокойно.
— Проблеми?
— Не.
— Тоя хитрец умно го е измислил! — Чък спря колата на друг паркинг и отвори плика.
— Хиляда и петстотин — изломоти той. — Още толкова и изчезваме. — После погледна листа. — Сега аерогарата, кабина С. После автобусната спирка на Грейхаунд. Кабина 6.
Чък спря на паркинга близо до входа.