Вътрешният телефон иззвъня. Теръл натисна копчето.
— Шефе?
Беше сержант Танър.
— Тук има една лейди… искала да говори с вас. Мисис Матилда Доуби. Обясних й, че сте зает, но тя твърди, че също е заета, обаче било много важно.
— Попита ли я за какво става дума?
— Да… Не било моя работа — каза Танър кисело.
Теръл се поколеба, после сви рамене.
— О’кей… доведи я горе.
Той погледна Биглър.
— Нещо да ти говори — Матилда Доуби?
— И да ми говореше, не бих го признал — каза Биглър и стана. — Отивам да дам работа на момчетата.
Той излезе и тръгна към стаята на детективите.
След няколко минути сержант Танър почука на вратата на Теръл и надникна.
— Мисис Доуби, сър.
Теръл бутна купчината книжа на бюрото си и каза строго:
— Покани я, Чарли.
Мисис Матилда Доуби беше дребна жена към осемдесетте, облечена спретнато, но с овехтели черни дрехи. Имаше снежнобяла коса и живи сини очи.
— Вие ли сте шефът на полицията? — попита, застанала пред бюрото на Теръл.
Теръл стана и й се усмихна топло и приятелски.
— Точно така, мисис Доуби.
Заобиколи бюрото и й подаде стол.
Мисис Доуби го огледа с одобрение.
— Благодаря ви. Не съм така млада, както преди, но още не се чувствам и толкова стара.
— Искате ли кафе, мисис Доуби? — попита Теръл, като си седна отново на мястото.
— Не, благодаря ви. Имам работа. Да ви кажа, много се отклоних от пътя си. Трябва да се прибирам, за да приготвя вечеря за мистър Доуби. Ще се притеснява за мен.
— Какво се е случило? — попита Теръл и сложи масивните си ръце върху книжата на бюрото.
— Току-що идвам от аерогарата. Посрещах внука си. Исках да се обадя на дъщеря си, за да й кажа, че Джери… внукът… е пристигнал благополучно. — Мисис Доуби замълча. — Не мислете, че говоря само за да се намирам на приказки. Знам, че полицията се интересува от фактите… нали така?
— Точно така. — Спокойствието бе едно от качествата на Теръл, което го правеше добър шеф на полицията.
— Дъщеря ми работи в един офис. Имам сестра в Маями, тя се грижи за Джери… но после — всъщност това не ви интересува. Съгласих се да гледам Джери, защото дъщеря ми е заета в службата… Бабите са за това, нали?
Теръл смукна от лулата си и кимна.
— Вероятно, мисис Доуби.
— Според дъщеря ми е ясно от само себе си, такива са младите. Нямам нищо против. Да не изглежда, че се оплаквам?
Теръл почисти лулата си.
— Обадихте ли се на дъщеря си? — понита той, докато пълнеше лулата си.
— Да. Влязох в една от кабините на аерогарата. Случайно си изпуснах портмонето. — Тя погледна към Теръл, а бдителните й очи излъчваха ирония. — Ако искате го наречете старост, но на всеки може да се случи.
— Да, предполагам. И аз самият доста често си изпускам нещата.
Мисис Доуби го изгледа мнително.
— Да не го казвате само от любезност?
— Значи си изпуснахте портмонето.
Тя се усмихна с хубава, разбираща усмивка.
— Проблемът ми е, че говоря прекалено много. Извинете. — Тя се настани по-удобно на стола и продължи: — Когато се наведох да го вдигна, отдолу на автомата видях залепен с лепенка този плик. — Тя отвори голямата си опърпана чанта и извади плика. — Като си помисля, доста странно място да сложиш плик. — Тя погледна право в Теръл. — Може би сгреших, но го отворих. Ако не го бях отворила обаче как щях да разбера какво има вътре? Може би трябваше да потърся полицай и да му го дам, без да го отварям? Така ли трябваше да направя?
— Какво има в плика? — попита Теръл, заобикаляйки въпроса.
— Много пари. — Тя го погледна. — Когато го отворих и видях толкова много нари, разбрах, че не биваше да го отварям. Разбрах, че трябва да дойда при вас и да не го давам на никакъв полицай. Толкова много пари са изкушение, а полицаите не са милионери.
Теръл се покашля леко.
— Мога ли да взема плика, мисис Доуби? Ще ви дам разписка.
— Не искам разписка — каза тя и му го подаде, — само да се прибера навреме за вечерята на мистър Доуби.
СЕДМА ЧАСТ
Поук Тохоло пусна до половина изядения портокал на пода и го ритна под леглото. Изтри ръце в тесния си панталон и протегна ръка.