Детективите кимнаха.
— Ако забележите някой от тримата, го проследете. Ще държите радиовръзка с Лепски. Искаме да ги хванем всичките. Ако видите и тримата, ги обградете, но внимавайте… опасни са. Бас държа, че само един от тях събира пликовете… вероятно момичето. Ако е то, проследете го и докладвайте. Ясно ли е?
Тримата мъже отново кимнаха.
— О’кей, тръгвайте!
Джак Уолъс откри плика под телефона в кабина В на аерогарата. Потръпна от вълнение, когато се облегна на телефонния автомат, прикри го с едрото си тяло и опипа плика с лявата си ръка, докато с дясната набираше номера. Имаше намерение да звънне на жена си, но когато откри плика, затвори и се обади на Теръл. — Намерих го, шефе. Кабина В.
Теръл пое дълбоко въздух: акцията се увенча с успех.
— Чудесно, Джак! Докладвай на Лепски.
Уолъс затвори и излезе от кабината, като хвърли поглед към възрастната жена, която нетърпеливо чакаше.
Лепски седеше в колата с включено радио, когато Теръл се обади.
— Джак намери илика в кабина В. Давай, Том! Операцията е в твои ръце… успех!
Лепски опипа полицейския колт 38 калибър под мишницата си и каза:
— Да, шефе. Ако нещо се случи, ще докладвам. — И затвори.
Уолъс отиде до колата на Лепски.
— Предупреди останалите — каза Лепски. — Аз ще отида вътре да огледам.
Той слезе от колата, прекоси обширния паркинг и влезе в чакалнята на летището. Предпазливо си пробиваше път през хората. Мина покрай телефонните кабини. Хвърли поглед на възрастната жена в кабина В, качи се по стълбите до полуетажа, където бяха контролните служби. Оттам по-ясно се виждаше кабина В.
— Съжалявам, сър — каза му едно момиче, — не можете да останете. Тук е само за служители.
Лепски се обърна и го погледна.
Беше дребно, хубаво и тъмнокосо; носеше жълта блуза и черна мини пола — униформата на авиолиниите на Парадайз Сити. Огледа продължително краката му и когато момичето се засмя смутено, се превърна изцяло в полицай.
— Кой е шефът тук? — попита Лепски и показа значката си.
След секунди седеше в един от кабинетите и с включен радиопредавател оглеждаше чакалнята и кабина В през витрината.
Лепски бе свикнал да чака. Това беше част от полицейската работа. Първите четири часа едва се влачеха. В края на всеки час някой от хората му проверяваше дали пликът е все още в кабината.
За да не стои без работа, Лепски оглеждаше хората, които ползваха телефоните, но никой не отговаряше на описанията на онези трима. След пет часа Макс Джакъби го смени и Лепски легна да подремне на леглото с колелца, което му отпусна шефът на контролния екип.
Съня си прекара със стюардесата. Лудориите й го смайваха. Разочарова се, когато се събуди.
Първото нещо, което направи Чък, когато стана, бе да стегне буика. Отиде до сервиза, напълни резервоара, провериха му гумите и акумулатора и допълниха с вода радиатора. Монтьорът подмени и две от свещите Щом вземеха парите, ги чакаше дълъг път и нищо не трябваше да се оставя на случайността. Операцията беше към края си. За него двете хиляди долара и колата означаваха нов живот. Бе твърде ограничен, за да мисли какво ще се случи, когато парите свършат. Живееше ден за ден. Винаги можеха да намерят още пари, ако измислят друг хитър план. Защо да се притеснява предварително?
Доволен, че колата вече е в отлична форма, той се върна и я паркира на брега. Погледна си часовника. 10.43. След половин час започваха работата. Седна на слънце и зачете листчето от Поук. Реши да остави аерогарата за най-накрая. Оттам щеше да поеме по магистрала 25 към Лос Анжелос. Затова ще започне с хотел „Адлон“.
Беше казал на Мег да се срещнат на брега. Запали цигара и седна на кея. От тази страна пристанището беше празно. Корабите, с които събираха сюнгери, бяха отплували От другата страна на пристанището се виждаха яхтите, моторниците и платноходките на богаташите. Той хвърли фаса във водата, потърка с длан късия си дебел нос и се опита да се отпусне.