— Ще донеса кафе — каза Джакъби и излезе.
Точно тогава чуха гласа на Биглър по предавателя. Двамата мъже застинаха.
Той им съобщи, че мъж и жена… без индианеца, са тръгнали в посока към тях. Патрулните коли са ги изгубили.
— Отивай долу в чакалнята, Макс — каза Лепски, щом Биглър приключи. — Сега е моментът.
Джакъби излезе, а Лепски веднага уведоми и останалите четирима детективи по радиопредавателя.
Едва в 12.15 безкрайното им чакане бе възнаградено.
Джакъби пръв я забеляза. Когато стигна до телефонните кабини, Лепски също я видя. Той я огледа изпитателно: висока, с руса провиснала коса, мръсна, с намусено лице и мазна кожа. Когато я видя да влиза в кабина В, той се убеди, че това е жената, която търсят.
Натисна копчето на предавателя.
— Изглежда, пристигна! Блондинка, бял пуловер, тесен син панталон. В момента е в кабината. Не я заобикаляйте… следвайте я от разстояние! — И затвори.
После излезе от кабинета и се спусна бързо по стълбите в чакалнята.
Момичето си тръгна, като полюшваше чантата. Джакъби го последва.
Лепски се стрелна към телефонната кабина точно когато огромен дебел мъж отваряше вратата.
— Полиция! — изръмжа Лепски, избута мъжа и опипа автомата отдолу. Плика го нямаше. Той заобиколи дебелака, който го гледаше опулен, и бързо настигна Джакъби.
Тази беше жената!
Включи предавателя:
— Тя е! Сега излиза! — Спря за момент навън, докато тя вървеше към паркинга. После кимна на Джакъби, който се отправи към колата си. — Пресича паркинга, Дейв! Карай на северния изход и чакай! Анди! Ти отивай на южния!
Изключи предавателя и скочи в колата при Джакъби. Радиопредавателят бе включен и във въздуха се носеха инструкциите към шестте патрулни коли, които обикаляха на около миля от аерогарата.
Шофьорите на патрулните коли знаеха какво да правят. Всяка се насочи към изходите на града. Това им беше работата. Ако буикът се върнеше към града, трите коли на аерогарата щяха да го проследят.
Изведнъж прозвуча гласът на Дейв Фаръл:
— Северният изход, Том. Напускат града. Тръгвам след тях.
— Давай — каза Лепски и Джакъби запали двигателя.
Дейвид Джаксън младши си легна пиян и се събуди също пиян. Тази сутрин трябваше да посрещне майка си на аерогарата. Връщаше се от Ню Йорк, където беше на гости. Той обичаше майка си, но безумно му се искаше да не идва в Парадайз Сити точно когато имаше бал в Испанския хотел. Но държеше на нея. Тя бе опората му и имаше моменти, когато й беше благодарен. Знаеше, че тя изглажда отношенията между него и баща му. Ако не беше нейната неотклонна и постоянна интервенция, Дейвид Джаксън младши отдавна да бе лишен от наследство. Откакто баща му притежаваше петнайсет милиона, мисълта да остане без наследство силно го вълнуваше, както би се изразил Дамън Ръниън.
Ето защо, когато се събуди, се измъкна от леглото, убеден, че най-малкото, което може да направи, е да стигне до аерогарата навреме и да посрещне майка си, пък ако ще да умре. Махмурлукът му го караше да се чувства така, сякаш е минал през месомелачка. Щом влезе в ягуара си, отпи солидна глътка уиски от бутилката, която винаги държеше в колата, с надеждата да намали ужасното си главоболие.
Погледна златния си часовник „Омега“ и видя, че остават само петнайсет минути до кацането на самолета.
При положение, че зъбите му почти плуваха в скоч, това бе истинско предизвикателство и той прелетя по булеварда към аерогарата със скоростта на участник в Гран При и с ловкостта на пълен левак.
Избегна три катастрофи само благодарение на сръчността на другите водачи. Излезе на магистралата и натисна газта. Колата летеше. Погледна часовника си. Беше 12.30. При 110 мили в час е неразумно да отделяш очи от пътя и е фатално да си гледаш часовника.
Дългата предница на ягуара се заби странично в прашен син буик, който точно излизаше от отклонението за аерогарата.
Силата на удара изхвърли буика насред магистралата и друга кола, която не успя да спре, се вряза в радиатора.
Ягуарът излезе на пътя, преобърна се, падна на покрива си и избухна. Дейвид Джаксън младши умря още преди пламъците да овъглят тялото му.
Чък видя как ягуарът връхлита срещу него, но не можеше да направи нищо. Усети удара, после стъклото пръсна в лицето му като шрапнел. По някакво чудо вратите се откъртиха, Чък изхвърча от колата и се намери коленичил на пътя.
Остана така, загледан с ужас в растящата локва кръв. Независимо от болката, от ужаса и от ужасното кървене, той мислеше единствено за парите в жабката на колата. Някак си успя да се изправи на крака. Като през мъгла чуваше клаксоните на колите и виковете. Без да им обръща внимание, се заклатушка към катастрофиралия буик и посегна към парите.