— Отивам да купя кола — и изгледа Чък. — Навит ли си?
Чък кимна.
— Навит съм.
— Говори с малката. Ако не си сигурен в нея, ще я оставим. Ще намерим друга.
— О’кей.
Чък погледна Поук, който отиваше към магистралата, после вдигна кърпата и неспокоен се отправи към изоставената къща.
Мег вече се беше изкъпала в канала и сушеше косата си, когато Чък дойде и седна до нея на брега.
Преди половин час тя нетърпеливо беше го попитала дали Поук ще ги вземе със себе си.
— Измий се — беше казал Чък. — Ще говорим по-късно.
Сега, щом седна до нея, тя повтори въпроса си.
— Ще тръгнем ли с него?
— Аз ще тръгна — каза Чък, без да я поглежда.
Мег изпусна кърпата. Усети страх и изстина.
— Ти? Ами аз?
Чък отскубна шепа трева и я хвърли във въздуха.
— Може би отсега нататък за теб ще е по-добре да се оправяш сама.
— Какво искаш да кажеш? — Мег се изправи на колене. — Няма да ме зарежеш, нали?
Като видя паниката в очите й, Чък потисна усмивката си. Той легна, сложи ръце под главата си и загледа синьото небе.
— Слушай, малката, писна ми да живея така. Трябват ми мангизи. — Извади смачкан пакет цигари от ризата си. — Искаш ли?
— Чък, няма да ме оставиш, нали?
Той бавно запали цигара.
— Просто ме изслушай! За да получиш малко мангизи, трябва да рискуваш — каза накрая, когато тя коленичи до него и го погледна ужасена. — Не искам да те въвличам и затова може би ще е по-добре да се разделим.
Мег затвори очи:
— Искаш да кажеш, че вече не ме искаш… Писнало ти е от мене?
— Не съм казал такова нещо, нали? — Чък смукна от цигарата и изпусна дима през носа. — Не разбираш ли? Мисля за теб, харесвам те и не искам да те забърквам в нещо опасно. Не искам да те загубя, но съм абсолютно сигурен, че няма да имаш нерви за всичко това, така че по-добре да се разделим.
— Всичко това? Какво искаш да кажеш… всичко това? — Гласът й изтъня.
— Поук се е хванал с една страхотна работа. Има нужда от мен, а също и от момиче. — Чък се възхищаваше от начина, по който се справяше с положението. — Играта може да загрубее. Може да свърши с двайсет години зад решетките.
Мег изстина. Значи те замисляха престъпление! Беше с Чък от два месеца и въпреки че той често говореше за кражби, никога не беше посягал. Предполагаше, че ако би го насърчила, щеше да го направи, но тя винаги го молеше да не върши такива неща — дори когато понякога оставаха гладни. Разбра, че този индианец му бе повлиял. С приказките си го теглеше към пропастта.
— Чък! — Тя го хвана за ръката. — Хайде да се махнем! Нека си тръгнем преди да се е върнал. Той е ненормален, казвам ти. Ще си намерим работа двамата. Досега се справяхме чудесно. Ще работя за теб… ще…
— О, я млъквай! — изръмжа Чък. — Отивам с него, така че недей да ми хленчиш и да ми плещиш глупости. Ти върви си намирай работа… щом ти харесва. Искаш да слънчасваш и да береш проклетите портокали до края на живота си… добре. Давай!
Мег видя, че е безмислено да го разубеждава. Тя потисна тръпнеща въздишка на отчаяние. Да бере портокали? Какво друго й оставаше освен ако не реши да се прибере вкъщи. Помисли за родителите си — храна три пъти на ден, ежедневие: ставане, работа в офиса на баща й, писане на машина, лягане, пак ставане и отново в офиса.
— И ще ти лепнат двайсет години, така ли? — попита тя.
Чък смачка цигарата.
— О, разбира се, ако играта загрубее, а то няма да стане, но не ми пука. Искам бързо да спечеля пари и това е начинът да ги спечеля бързо! Поук каза, че ще ти даде петстотин, ако участваш. Той смята, че ще го направиш, а аз му казах, че няма. Казах му, че това не е в твоя стил. — Той се почеса по брадичката. — Казах му, че не ти стиска.
За Мег парите нямаха никакво значение, но че оставаше сама, имаше. След двата месеца с Чък вече не можеше да си представи живота без него.
— Какво трябва да правя?
Чък извърна глава, за да не може тя да види самодоволната му триумфираща усмивка.
— Каквото ти се каже! Слушай, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре и за теб, и за мен. Ще дойдеш с нас само и единствено ако правиш това, което ти казва Поук, без да задаваш въпроси и без да спориш. Получаваш петстотин. Когато всичко свърши, ще отидем в Лос Анжелос.
— Но Чък, това не е честно! Не разбираш ли? Не знам в какво се забърквам! — Мег удари с юмруци коленете си. — Казваш, че може да се намеря в пандиза за двайсет години, а не искаш да ми кажеш нищо… не е честно!
— О, така е, разбира се, но това е предложението. — Чък стана. — Или се навиваш, или се отказваш, малката. Помисли си. Ние с Поук тръгваме след около половин час. Твоя си работа дали ще дойдеш с нас.