Вече беше сигурен, че се е хванала на въдицата.
— Чък…
— Какво има?
— Вярваш ли му?
— Не вярвам на никого, дори на теб — отвърна Чък. — И никога не съм вярвал, но знам, че Поук е човек, от когото лесно може да се измъкнат пари. Знам, че аз и той ще спечелим набързо, и само това ме интересува. Имаш половин час. — Той я изгледа. — И запомни, един път влезеш ли в играта, оставаш… няма мърдане… разбра ли?
И си тръгна.
Мег остана дълго време да седи, втренчена в изкрящата повърхност на водата в канала. Поук я плашеше. Знаеше, че е зъл и малко откачен. Знаеше също, че ще загуби Чък, ако каже не. В края на краищата, реши тя, ако се закучи, ще сложи край на живота си. На собствения си живот, единственото нещо, което действително притежава. Единственото нещо, което наистина й принадлежи. Малко повече хапчета, едно прерязване на вените с острието на бръснач и край… По-добре така, отколкото да остане тук без Чък, без пари, съвсем сама.
Тя стана и тръгна към изоставената къща. Чък беше прибрал багажа си; седеше на най-горното стъпало, а в пръстите си държеше цигара. Погледна я с малките си очи, присвити от дима.
— Ще си приготвя багажа — каза тя. — Идвам с теб.
— Ще правиш ли каквото ти се каже… без въпроси?
Тя кимна.
Усмивката на Чък изведнъж стана топла и приятелска.
— Чудесно. Знаеш ли какво?
— Какво?
— Не ми се искаше да те загубя.
Мег усети как очите й се напълниха със сълзи. Това беше най-хубавото нещо, което някога й е било казвано. Начинът, по който се озари слабото й бледо лице, подсказа на Чък, че е казал точно това, което трябва. Той се изправи и тя се хвърли в прегръдките му. Той обхвана с ръце малкия й задник и я притисна силно до себе си.
— О, Чък… Дали всичко ще се оправи? — Усети я как трепери. — Страх ме е. Този индианец… той е луд… Сигурна съм.
— Остави го на мен, малката. Отивай да си прибереш багажа.
Двайсет минути по-късно Поук Тохоло спря пред тях с един стар буик с подвижен покрив. Макар че беше малко смачкан, хромираните му части блестяха. Беше обикновена кола, която не се набива на очи, тъмносиня, с тъмносин стъклен покрив, а тапицерията от избеляла червена кожа — кола, която нямаше да се забелязва сред хилядите други, дето се движеха по магистрала 4.
Като видя Чък и Мег, които седяха на стълбите с готови раници, Поук разбра, че Чък добре си е свършил работата. Той слезе от колата и отиде при тях.
— О’кей? — понита и погледна Мег.
Тя кимна и усети как нещо в нея се свива, когато срещна черните му блестящи очи.
Той се обърна към Чък.
— Първо ще спрем във Фулфорд. Ще се обръснеш и ще се подстрижеш. Когато стигнем Парадайз Сити и тримата ще изглеждаме като почтени хора в отпуск. Трябва да си изперете дрехите.
Чък се намръщи. Той се гордееше с дългата си коса и с брадата си.
— О’кей. Както кажеш.
Взе двете раници и тръгна с Поук към колата.
Мег остана още да седи, усещайки слънчевите лъчи върху лицето си, а после, когато чу, че Поук е запалил двигателя, покорно сви рамене и отиде при тях.
ВТОРА ЧАСТ
Детективът I ранг Том Лепски нахлу в стаята на детективите в полицейския участък на Парадайз Сити, както подобава само на мъж, висок десет фута. Бе получил повишение I ранг предния ден — повишение, за което се беше потил последните осемнайсет месеца. Новината дойде съвсем навреме, за да му даде възможност да направи малко празненство. Купи една орхидея на жена си Карол, заведе я на скъп ресторант, малко се понапи и завърши вечерта за собствено удоволствие — Карол извърши най-доброто, на което беше способна от първата им брачна нощ насам.
Лепски, висок, мършав, със строги сини очи, бе амбициозно и хитро ченге, със самочувствие малко по-високо от действителните му постижения.
Сержант Джо Биглър, доайенът на детективите, се занимаваше с ранната сутрешна работа. Той се облегна на стола, когато видя Лепски, и каза доста саркастично:
— Градът е в безопасност. Сядай, Том. Отивам да хапна.
Лепски, който наистина никога не схващаше сарказма, запретна ръкави и пристъпи към бюрото на Биглър.
— Почини си, сержант. Ще свърша каквото има. Нещо ново за Фред?
Сержант Фред Хес от отдел „Убийства“ лежеше в болница със счупен крак. Ако той не беше главната опора в отдела, счупеният му крак щеше да предизвика голям смях в участъка. Хес имаше шестгодишен син, Фред Хес младши, известен в квартала като Чудовището от Мелбърн Авеню, улицата, на която живееха. Та детето метнало котето на някаква гадна стара мома на едно дърво — просто за майтап. От неудобство Хес се качил на дървото, за да свали котето пред погледите на възхитените съседи, само и само да не се среща лице в лице със старата мома. Но клонът се счупил, Хес паднал доста болезнено на земята и си счупил крака. Котето, разбира се, слязло без ничия помощ, а Фред Хес-младши се надвесил над баща си, който стенел с мъртвешка усмивка на уста, и се чудел защо е цялата тази паника. Само бързината, с която избягал, го спасила от вбесения баща, който се хвърлил да му издърпа ухото.