После дойде евакуацията в Ташкент. Елизавета Ивановна, доцент в Педагогическия институт, настоя дъщеря й да напусне работата си и да тръгне с нея.
Александър Сигизмундович попадна в евакуация в Куйбишев, нещастното му семейство не успя да замине и загина по време на блокадата. В Куйбишев той се разболя страшно, три пневмонии поред насмалко не го вкараха в гроба, но с грижите си го спаси една медицинска сестра, яка татарка от местните. И той се ожени точно за нея от самота и слабост.
Когато след войната Верочка и Александър Сигизмундович се срещнаха, всичко започна отново, но в леко променена декорация. Сега тя работеше в Драматичния театър, където я назначиха за счетоводител. Вместо Алиса Коонен сега тя обичаше Мария Ивановна Бабанова, ходеше на нейните спектакли, двете дори си разменяха усмивки по коридорите. Александър Сигизмундович отново я посрещаше пред служебния вход и двамата тръгваха по „Тверской“ към „Камергерски“. Бракът му пак беше нещастен, пак имаше болнава дъщеричка. Беше остарял, отслабнал, беше още по-силно влюбен и още по-трагичен. Романът се разгърна с нова океанска сила, любовните вълни ги издигаха на недосегаеми висоти и ги захвърляха в дълбоки бездни. Може би именно за това бе жадувала неспокойната душа на Верочка. В онези години тя често сънуваше едно и също: насред някакво съвършено битово действие, например докато пият чай с майка й на овалната им маса, тя открива, че едната стена на стаята липсва, а на нейно място е мракът на потъваща в безкрайността зрителна зала, пълна с безмълвни и абсолютно неподвижни зрители…
Както и преди, той идваше в Москва три-четири пъти в годината, отсядаше обикновено в хотел „Москва“ и Верочка тичаше там за срещите си с него. Беше се примирила със съдбата си и само късното забременяване промени течението на живота й.
Връзката й се проточи дълго, както си го бе предрекла на младини — „чак до смъртта“…
2
Коремът на Вера беше оформен, като че носеше момиче: във вид на ябълка, а не на круша, лицето й бе леко подпухнало, около очите й се появи зърнест кафяв пигмент, а детето се движеше в нея плавно, без грубости. Разбира се, очакваха момиче. Елизавета Ивановна, на която всякакви суеверия бяха чужди, се подготвяше за раждането на внучката си предварително и макар че не се придържаше специално към розовата гама, някак случайно целият бебешки чеиз се подреди в розово: ританките, пелените, дори плетената блузка.
Това дете беше извънбрачно, Вера беше на възраст — вече трийсет и осем годишна. Но тези обстоятелства изобщо не пречеха на Елизавета Ивановна да се радва на предстоящото събитие. Самата тя бе имала късен брак, бе родила единствената си дъщеря на около трийсет и бе останала вдовица с три деца: седеммесечната Верочка и двете заварени дъщери в пубертета. Оцеля сама, отгледа момичетата. Впрочем по-голямата заварена дъщеря напусна Русия през двайсет и четвърта година и повече не се върна. По-малката, която прие с цялото си сърце новата власт, прекрати отношенията си с Елизавета Ивановна, тъй като тя беше човек старорежимен и опасно изостанал, омъжи се за съветски началник от средна ръка и загина през предвоенните години в един от сталинските лагери.
Целият житейски опит на Елизавета Ивановна бе я приучил към търпимост и мъжество, така че тя бе отворила сърцето си за това момиченце, новото неочаквано попълнение на семейството. Дъщерята е семейство, дъщерята е приятелка, помощничка — такива бяха темелите на собствения й живот.
Когато вместо очакваното момиченце се роди момченце, и двете — и бабата, и майката — се слисаха; бяха объркани заветните им планове, не се състоя семейният портрет, който си бяха поръчали мислено: Елизавета Ивановна — права пред тяхната чудесна зидана и облицована с плочки печка, Верочка — седнала така, че ръцете на майка й да лежат върху раменете й, а на коленете й — чудесно къдрокосо момиченце. Като онази детска гатанка: две майки, две дъщери, баба и внучка…