Вера научи за смъртта на Александър Сигизмундович една седмица след погребението. Разтревожена, че Александър Сигизмундович не се обажда, тя потърси по телефона негов приятел, посветен в отношенията им, но не го намери — не бил в града. Стисна зъби и звънна в жилището на Александър Сигизмундович. Соня й съобщи за смъртта му.
Млада майка, „стара първескиня“, както я наричаха в родилния дом, стара любовница — до този момент се бяха натрупали двайсет години от началото на връзката им, — тя стана прясна вдовица, така и без да успее да се омъжи.
Тъмнокосото момченце пъхаше в устата си свито юмруче, енергично го смучеше, пъшкаше, цапаше пелените и беше винаги безгрижно задоволено. Мъката на майка му изобщо не го засягаше. Вместо секналото синкаво майчино мляко сега му даваха с биберон разредено и подсладено краве и то му харесваше.
3
Около средата на двайсети век изведнъж стана страшно модерно да имаш семейна легенда. За това си имаше безброй различни причини, главната от които вероятно беше инстинктивното желание да се запълни празнотата, останала зад гърба ни.
Социолозите, психолозите и историците с течение на времето ще изследват причините, тласнали едновременно много хора да правят генеалогични изследвания на рода си. Не всички успяха да си изровят предци дворяни, но и различни куриози, като баба — първата лекарка на Чувашия, дядо — менонит от холандските германци или още по-атрактивен — екзекутор в наказателна служба от времената на Петър Първи, — също представляваха семейно-историческа ценност.
На Шурик не бяха необходими никакви усилия на въображението — неговата фамилна легенда беше убедително документирана в няколко изрезки от вестници от шестнайсета година — един възхитителен свитък от дебела, а далеч не тънка, както си мислят несведущите хора, японска хартия и залепена върху влакнест бледосив картон с непостижимо и до днес качество снимка, на която дядо му — Александър Николаевич Корн, едър и тромав, с голяма волева брадичка, опряна върху високата яка на официална риза — беше фотографиран до принц Котохито Канин, братовчед на микадото, извършил дълго пътешествие от Токио до Петербург, като по-голямата част от пътя — по Транссибирската магистрала. Александър Николаевич, технически директор на железопътното ведомство, човек с европейско образование и безукорно възпитание, бил началник на този специален влак.
Снимката била направена на двайсет и девети септември 1916 година във фотоателието на господин Йохансон на булевард „Невски“, за което говореше синият художествен надпис на гърба й. Самият принц за съжаление изглеждаше доста невзрачен: нито японски одежди, нито самурайски меч. Обикновено европейско облекло, обло теснооко лице, къси крака — приличаше на кой да е китаец от пералня, каквито по онова време вече имаше в Петербург. Впрочем от пералния китаец, зареден с незаличима до смърт усмивка, го отличаваше изразът на непроницаемо високомерие, което разтеглените любезно устни ни най-малко не смекчаваха.
Словесната част от легендата съдържаше спомените на дядо му, преразказани от баба му: за дългите заседявания на чай в едновремешния първокласен вагон на фона на многодневната тайга, която преливала покрай прозорците в ясните есенни багри на широколистната гора и мрачнозелените — на боровата.
Покойният му дядо високо ценял японския принц, който бил получил образованието си в Сорбоната, един умен и свободомислещ сноб. Свободомислието му се изразявало преди всичко именно във факта, че си позволил невъзможната за японски аристократ волност лично и дори интимно да общува с господин Корн, който бил всъщност просто обслужващ персонал, макар и от висша категория.
Принц Котохито, който бил живял в Париж осем години, бил голям почитател на новата френска живопис, особено на Матис, и намерил в лицето на Александър Николаевич компетентен събеседник, каквито в Япония нямал. Александър Николаевич не бил виждал „Червените риби“, но бил готов да повярва на принца, че именно в този шедьовър на Матис най-ярко личало колко внимателно художникът е изучавал японското изкуство.