За последен път Александър Николаевич бил ходил в Париж през единайсета година, преди войната, когато „Червените риби“ още се намирали в хайвера на замислите на Матис, затова пък именно в онази година художникът бил представил на есенната изложба друг свой шедьовър — „Танцът“… По-нататък разказите на бабата за спомените на дядото плавно преминаваха в нейните собствени спомени за онова последно съвместно тяхно пътуване в чужбина и Шурик, който с лекота бе приемал познанството на своя починал дядо с японския принц, вътрешно се съпротивляваше на обстоятелството, че живата му баба наистина е ходила в град Париж, самото съществуване на който представляваше по-скоро литературен, отколкото житейски, факт.
Бабата изпитваше голямо удоволствие от тези разкази и май донякъде злоупотребяваше с тях. Шурик ги изслушваше смирено, като леко пристъпваше от крак на крак в нетърпеливо очакване на отдавна известния му край на историята. Не задаваше допълнителни въпроси, но баба му не се и нуждаеше от тях. С годините прекрасните й истории застинаха, втвърдиха се и сякаш като невидими кълбета лежаха в чекмеджето на скрина й редом със снимките и свитъка. Колкото до свитъка, той беше грамота, удостоверяваща, че господин Корн е удостоен с Ордена на Изгряващото слънце, най-високата държавна награда на Япония.
През шейсет и девета година стана великото преселение на семейството от малката уличка „Камергерски“ — Елизавета Ивановна упорито и пророчески използваше изключително старите имена на улиците — на „Брестка застава“, на една улица, чието име говореше, че някога е била прокарана през крайградската гора. Скоро след преместването, вече тук, на „Новолесная“, в нейния плитък ръкав, който се оттичаше към хълмчето на железопътните коловози, съединяващи Белоруската и Рижката линия — Брестката и Виндавската, уточняваше Елизавета Ивановна, — в новия, неправдоподобно просторен и прекрасен апартамент бабата за пръв път разкри пред петнайсетгодишния си внук самото сърце на легендата: то се намираше в три последователно поставени един върху друг калъфа, най-горният от които не беше оригинален — кутия от карелска бреза без никакви заврънкулки, с изпъкнал капак, затова пък двата вътрешни бяха истински японски: единият — от ябълков нефрит, вторият — копринен, сиво-зелен, с цвета на зимни морски вълни. Вътре се намираше той, Орденът на Изгряващото слънце. Това съкровище беше съвършено мъртво и лишено от славата си, от него беше останал само скелетът от скъпоценен метал, а множеството диаманти, които бяха представлявали душата му и, строго казано, основната му материална ценност, до един липсваха, като напомняха за себе си само с празните си орбити.
— А камъните ги изядохме. Последните отидоха за този апартамент — съобщи Елизавета Ивановна на петнайсетгодишния си внук, който по това време приличаше на кутре годиначе на немска овчарка, вече набрало пълния си ръст и масивността на лапите, но все още ненатрупало ширината на гръдния кош и солидността на своята порода.
— Ами как си ги вадила? — заинтересува се младежът от техническата страна на въпроса.
Елизавета Ивановна извади от навитата си плитка един фуркет, завъртя го във въздуха и поясни:
— С фуркет, Шурик, с фуркет! Прекрасно се изчовъркваха. Като ескарго1.
Шурик никога не беше ял охлюви, но обяснението му прозвуча убедително. Повъртя в ръцете си останките от ордена и го върна на баба си.
— Минаха петдесет години от смъртта на дядо ти. И през всичките тези години той помагаше на семейството да оцелее… Този апартамент, Шурик, е последният ни подарък от него — с тези думи тя прибра ордена във вътрешния калъф, после него — във втория. И накрая — в дървената кутия. Заключи кутията с ключе, окачено на избеляла зелена панделка, а ключето сложи в тенекиена кутия от чай.
— Как така е помагал, след като е умрял? — опита се да си изясни Шурик. И окръгли жълто-кафявите си очи под заоблените вежди.
— Е, ама ти схващаш колкото петгодишно дете — ядоса се Елизавета Ивановна. — От онзи свят! Естествено, аз продавах камъче след камъче.
И с отработено движение забоде фуркета в плитката си и затвори чекмеджето.
Шурик отиде в стаята си, с която още не беше напълно свикнал, и пусна магнетофона. Ревна музиката. Той трябваше да обмисли това съобщение, то беше едновременно и важно, и напълно безсмислено, а той винаги мислеше по-добре на музика.
По размери стаята му почти не се различаваше от ограденото с две библиотеки и нотна етажерка пространство, което бе обитавал по-рано. Но тук имаше врата с топка на бравата, тя се затваряше плътно и дори леко щракваше и това толкова му харесваше, че за подсилване на ефекта окачи на вратата бележка: „Не влизай, преди да почукаш“. Но и без това никой не влизаше. И майка му, и баба му още от самото му раждане уважаваха неговия мъжки живот. Мъжкият живот беше за тях загадка, дори свещена тайна, и двете чакаха с нетърпение един прекрасен ден Шурик изведнъж да стане зрял Корн — сериозен, стабилен, с голяма волева брадичка и власт над глупавия околен свят, в който всичко постоянно се чупи, размива се, поврежда се и само мъжка ръка може да го поправи, да го преодолее, та и да го създаде наново.