Тържество и удоволствие се смесваха с гнева й. Главозамайваща смесица от чувства, която караше очите й да блестят, когато се отправи към главния салон. Край нея мина сервитьорка и й предложи висока чаша с шампанско. Можела да си избере, както й казаха — розе, сухо или полусухо.
Джуди избра чаша розе. Беше отлично, вероятно бе „Перие Жуе“ и определено бе отлежало. Бледият му цвят на розов грейпфрут подхождаше на роклята й. Джуди наистина се чувстваше много шик, абсолютно стилна в тази зала, пълна с пищни рокли и дантелени шалове — нейната прилепнала и покрита с пайети рокля се набиваше на очи.
Зоркият й поглед обходи залата. Само за десет секунди бе преценила обстановката. От пръв поглед се виждаше, че партито явно потръгва много успешно — всички бяха приели поканите и всички бяха дошли; цял Париж, всеки, който се числеше към висшето общество и притежаваше астрономическо богатство. Повечето от присъстващите дами носеха своите брошки „Масо“ на видно място. Но Джуди, естествено, го бе очаквала. Да, всички бяха тук.
Беше права. Безумно разточителство — доказателствата бяха навсякъде около нея.
Отлежалото шампанско бе само началото. Безумието да облече продавачките в „Шанел“ бе надминато драстично. Сервитьорите се движеха наоколо с табли, върху които имаше хапки, каквито кулинарните репортери само си мечтаеха да опитат: хайвер, естествено, купища хайвер! Но освен него имаше и плата с най-прекрасните провансалски трюфели — нарязани на филийки и хрупкави; зелени тиквички, оформени като цветя; пастет от маслини; крехки говежди хапки, поръсени с пипер; миниатюрни петифури, подсладени с лавандулов мед; мусове с натурален шоколад в порцеланови съдинки, големи колкото яйце; сок от бъзов цвят; лимонов и ягодов сладолед…
Софи бе наела за случая — на невероятно висока цена — един от тримата главни готвачи във Франция, чийто ресторант притежаваше четирите звезди на „Мишлен“ и храната бе фантастична.
Представителният салон бе великолепен, но Джуди вече го бе виждала. Софи бе запазила обстановката вътре такава, каквато беше и през нормалното работно време — с изключение на обикалящите наоколо сервитьори. Единствената украса бяха огромните фонтани от рози, чието ухание се смесваше с парфюмите и божествения аромат на храната. Софи искаше да покаже на гостите си един магазин на „Масо“ такъв, какъвто бе наистина.
Но тази вечер имаше и една съществена разлика, която — тържествуващо си помисли Джуди — най-сетне щеше да убеди всички заинтересовани, че Софи Масо е просто безотговорна богата глезла, на която не бива да се поверява управлението на сериозна компания.
Върху витрините с изложените бижута нямаше никаква защита. Стъклата бяха махнати — навсякъде. Колиета, пръстени, гривни, обеци — безценни, абсолютно безценни скъпоценности, в този представителен магазин имаше над девет милиона евро в стока — всичко бе изложено свободно на показ. Пред очите и ръцете на всеки от гостите, който би искал да ги докосне.
И не само да ги докосне. Дамите ги вземаха и ги пробваха; играеха си с нанизите от изумруди. Възрастните вдовици се забавляваха със скъпоценностите на „Масо“, сякаш са обикновени играчки.
Джуди се усмихна. Несъмнено някоя от тези стари вещици щеше да пъхне диамантен пръстен в джоба си или в чантичката си. Кой щеше да забележи в тази тълпа? Истинска лудост!
Огледа се наоколо, за да потърси послушните си репортери. Забеляза ги в малка групичка един до друг — Полин Вент от „Пари Мач“, Бернар Фримс от „Фигаро“ и Джийн Ансе от „Вог“. По вдигнатите им вежди и възбудените им лица заключи, че и те са шокирани колкото нея.
Лицето й грейна; плановете й се подреждаха. Съсипването на Софи щеше да е детска игра.
Отпи голяма глътка от студеното шампанско и закрачи развълнувано към тях. Разбира се, трябваше да действа деликатно…
— Скъпа — поздравиха я жените.
Джуди размени с тях въздушни целувки и се здрависа делово с Бернар, както винаги.
— Какво парти! — обади се Полин. В думите й имаше острота, която бе музика за ушите на Джуди.
— Нали? — възкликна тя. — Много е скъпо, разбира се, но съм сигурна, че си струва.
Тонът й бе преднамерено уклончив и репортерите я заобиколиха.
— Колко точно, Джуди?
— Защо бижутата не са защитени?
— Тази клиентела е прекалено възрастна. Не съм виждала никого от тях на модните ревюта. Може би само един или двама…
— Кой е наредил да се раздават безплатни брошки?
— Това, което носи онази асистентка, истински „Шанел“ ли е?
— Страхотен декор. Колко струва?
— Чух, че главен готвач тази вечер е Лайнел Терон.