Душата му, която толкова отдавна бе скована от зимата, започна да се размразява; много леко, но забележимо. Така както бледозелените стръкчета на кокичетата напукват леда и снега и разцъфват под бледите лъчи на януарското слънце.
Пулсът му се ускори; почувства се привлечен и изпълнен с удоволствие. Направи крачка към нея. Нямаше представа какво ще й каже. Каквото и да е. Нямаше значение.
— О, добър вечер.
Той се извърна неохотно.
Американката. Стоеше пред него. Джуди, май така се казваше, Джуди Дийн. Беше в яркочервена рокля, блестяща, лъскава втора кожа от пайети; Монфърт си каза, че това е идеалният избор за нея; подхождаше на пламтящия й гняв, който тя не си бе направила труда да прикрие.
Беше по-млада и по-напориста от Софи във всяко отношение. Както по характер, така и във външния си вид. Имаше красиви рамене, загорели и блестящи от лосиона й за тяло, разголени от роклята, която очертаваше всяка извивка на стегнатата й фигура.
Но сега Джуди му се струваше още по-малко привлекателна, отколкото преди. Атлетичното й тяло със сигурност допадаше на определен тип мъже; Хю обаче не бе от тях.
— Добър вечер — поздрави той в отговор без капка заинтересованост.
Това само разпали пламъците на гнева й.
— Изненадана съм, че се осмелявате да се появите тук — каза Джуди.
Монфърт я изгледа. Цялостният й външен вид бе внимателно изчислен; не носеше бижута, което показваше, че поне на теория познава елементите на добрия тон; беше с възможно най-високи токчета, подходяща чанта. Но се стараеше прекалено. Озари го внезапното прозрение, че за това момиче всичко е битка, всичко е предизвикателство.
Изпита съжаление към нея.
— Бих могъл да кажа същото и за вас — уморено отвърна той.
Джуди отметна дръзко глава.
— Сякаш сте невинен като новородено.
— Никой не е. Сега, ако ме извините, трябва да…
— Джуди — обади се Софи. — Колко се радвам да те видя.
И двамата се извърнаха рязко. Софи се бе промъкнала през тълпата от гости; Джуди не я бе забелязала и сега се изчерви ярко като домат; Монфърт също се смути.
— Скъпа! — Джуди се плъзна гъвкаво напред и целуна Софи и по двете страни. — Изглеждаш великолепно — каза ласкателно.
— Ти също. Каква рокля! — възкликна Софи.
Джуди се усмихна, но сърцето й се бе свило. Как, как успяваше да го постигне Софи? Черното вече го нямаше, а тази рокля, толкова прекрасно нежна и женствена… Ако Софи би могла предварително да зърне какво тя самата е избрала и се е опитвала да намери нещо, което да засенчи нейния тоалет — то бе тъкмо това.
Не можа да се въздържи. Погледна Монфърт и забеляза, че собствената й оценка се чете и в неговите очи. Той гледаше Софи с възхита, която дори и Джуди не би могла да отмине с лека ръка.
Почувства се замаяна от завист. И болка. Защо винаги, винаги беше на второ място?
— Партито се радва на успех, нали?
Софи гледаше нея, но говореше и на двамата. Хю Монфърт изглеждаше напълно запленен и Джуди усещаше как всичко се повтаря. Мъжът, който я бе отхвърлил, не откъсваше възхитен поглед от Софи — по-възрастна от нея, с поотпуснато тяло и с видими бръчици около очите и устата.
Както някога с Пиер. Софи бе предпочетена отново. Софи бе избраната.
— Чудесно е — тихо каза Джуди. — Трябва да поздравя гостите ни. Да поговоря с журналистите. Приятна вечер, господин Монфърт. Купете си някое от бижутата на „Масо“.
Вдигна леко чашата си с шампанско и се завъртя, след което се отдалечи от тях с най-голямата бързина, която й позволяваха десетсантиметровите токчета.
Софи се загледа след нея с одобрение.
— Много е всеотдайна в работата си — каза тя. — Трябва да видите какви досиета пази. Изрезки от вестници, събирани цели десет години, а при това не е разполагала с особено добър материал. Нашата модна линия е истинска катастрофа.
— За разлика от бижутата?
— С бижутата всичко е наред — каза Софи. Нямаше сили да погледне Монфърт право в очите. Смущаваше я изражението му. Усещаше онази предателска тръпка на привличането дълбоко в себе си; постара се да я потисне. — Но представянето им не е било каквото би трябвало.
— Настоящото представяне е идеално — отбеляза Монфърт.
— О, благодаря.
Канеше се да отвърне нещо шеговито, но изразът на лицето му я спря. Потърси убежище в чашата си шампанско.
— Но както вече подчертах, е прекалено скъпо. И прекалено закъсняло.
— Не мисля така — заяви Софи. — Чухте ли какво си говорят гостите?
— Току-що пристигнах.
— Значи не сте чули коментарите им. „Дом Масо“ още утре ще се превърне отново в стабилна компания.
— Пиете бяло шампанско — отбеляза Монфърт след кратка пауза. Отчаяно се стремеше да измести разговора от темата за бизнеса. — Розето повече би подхождало на роклята ви.