— Дами и господа. — Ясният й глас прозвуча в залата и веднага се възцари тишина.
Хю наблюдаваше тълпата: Том Масо и свекървата, застанали в ъгъла с ледено изражение — там назряваше проблем, репортерите се бяха вторачили напред с блеснали очи; Джуди Дийн не криеше тържеството си; гостите я гледаха топло и сърдечно, а в ръцете на мнозина все още имаше безценни бижута.
— Много ви благодаря, че ни удостоихте с компанията си тази вечер. Днес представяме новото лице на „Дом Масо“ марката, която основа покойният ми съпруг.
Монфърт забеляза как младият Масо се опитва да се владее.
— Пиер превърна тази компания в една от големите компании във Франция, в марка, която представя класическите френски традиции за съвършенство в уникалните бижута по целия свят. Тази вечер аз отдавам своята почит пред него и пред неговата мечта. Надявам се част от вас да решат да закупят някои от бижутата, които ви представяме. Но независимо дали ще го направите или не, пожелавам на всички да се насладят на една прекрасна вечер.
Последваха мигновени възторжени аплодисменти. Софи вдигна брадичка и диамантите, розови като първите утринни лъчи, проблеснаха примамливо под светлината на прожекторите.
— Някой има ли въпроси? — попита тя.
Погледна право към тримата репортери, застанали до Джуди Дийн. Монфърт си помисли колко е безстрашна, абсолютно безстрашна.
— Да! — Облечената в черно нахалница изобщо не бе впечатлена от смелостта на Софи, нито от решимостта й. — Можете ли да обясните за нашите читатели защо на гостите ви е позволено да вземат в ръце всички тези невероятно скъпи бижута без никаква допълнителна охрана в залата?
— Естествено. — Софи се усмихна мило. — Разбирате ли — започна тя, — тук сме в общество само на дами и джентълмени.
В залата се разнесоха приглушени въздишки, тих шепот, а след това и нови, много по-продължителни аплодисменти. Жената в черно се озърна сепната, после измъкна бележник и се зае да драска бързо в него.
— Нещо друго? — попита Софи.
Репортерите останаха мълчаливи и затова тя каза само:
— Пожелавам на всички приятна вечер.
Слезе спокойно от подиума и се смеси с гостите. Тълпата я погълна и Монфърт я изгуби от поглед.
Тогава, пред очите му, една от аристократичните дами, в бална рокля от жълт сатен, се отправи към касата на магазина. Държеше в ръка масивно колие от розови камъни. Хю реши, че си спомня това бижу — разкошен модел, турмалин, заобиколен с александрит — онзи рядък камък, който сменя цвета си в зависимост от светлината и струва повече и от чудесен диамант.
Не вярваше да струва по-малко от седемстотин и петдесет хиляди евро.
Една от служителките в костюм на „Шанел“, без излишно суетене, обслужи вежливо дамата и вече опаковаше покупката й. Докато тя се занимаваше с меката хартия и розовия сатен, докато връзваше панделките, дамата бе последвана от един господин, който носеше гривна — широка златна лента, обсипана с овални рубини в бароков стил; а след него вече чакаше друга дама, която стискаше нещо прекалено дребно, за да може Монфърт да го различи. Докато наблюдаваше това, той изпита горчивото задоволство от гледката на опашка пред касите. Тези хора, членове на строго отбрания елит на Париж, действително се редяха на опашка — естествено, бяха прекалено добре възпитани и спазваха почтителна дистанция помежду си — за да си купят скъпоценности и бижута, чиято цена започваше от петнадесет хиляди евро нагоре.
Всички служители на магазина бяха ангажирани; беше истински щурм — много добре подплатен с богатство, много вежлив, но настоятелен щурм. Монфърт разпозна какво става, като го сравняваше със своите недотам изискани колекции. Възрастните дами, естествено, не се блъскаха с лакти, но изборът на модели намаляваше и макар учтиво, те настоятелно се опитваха да се доберат до откритите витрини, за да си изберат модел на „Масо“ от изложените тази вечер; не искаха да останат по-назад от другите.
Хю не вярваше някой от купувачите да съжали на другата сутрин. Той самият бе изваждал на няколко пъти своята брошка перо от сейфа само за да й се порадва; майсторската изработка и неподправената й красота не спираха да го вълнуват. Цената, погледната в перспектива, му се струваше маловажна.
Погледна над главите на гостите. Софи Масо не се виждаше. Беше заобиколена от плътна стена от хора; сигурен бе, че всички искат да я поздравят.
Монфърт подаде празната си чаша на един минаващ покрай него сервитьор и си проправи път натам. Софи го забеляза; прошепна учтиви извинения на събеседниците си и се приближи към него, гордо усмихната, докато на ушите й проблясваха розовите диаманти.