— Е? — попита тя.
— Впечатляващо. Не смятам, че ще промени по някакъв начин гласуването, но признавам, че предизвикахте голям интерес.
— От вашите уста това наистина е голяма похвала — каза тя.
Монфърт искаше да я целуне, много силно. Задоволи се само с лек поклон.
— Трябва да тръгвам.
— За да коригирате офертата си вероятно — дръзко подхвърли тя.
Той се усмихна.
— Категорично не. Но имам съвет към вас.
— Слушам ви.
— Не се доверявайте на Джуди Дийн.
Софи отвори широко очи; леката закачка в тях, която сякаш не можеше да обуздае, изчезна.
— Какво имате предвид?
— Точно това, което казах.
— Ако има в какво да я обвините, най-добре е да ми кажете направо, нали?
Погледът й тревожно потърси Джуди, която бе ангажирана в задълбочен разговор с репортерите.
Монфърт поклати глава. Бе я предупредил; не би могъл да постъпи толкова неподобаващо на един джентълмен, че да й разкаже всички подробности.
— Джуди е моя приятелка — твърдо заяви тя.
Монфърт кимна отсечено.
— Благодаря ви за поканата, мадам Масо — вежливо се сбогува той.
Отправи се спокойно към гардероба и си тръгна. Софи го проследи с очи чак до външната врата.
— Невероятно.
— Фантастично.
— Наистина е забележително. — Полин Вент се усмихна накриво на колегите си. В момента всеки искаше другите да ги няма; но сега трябваше да споделят пикантната история. — Какъв обрат, нали? — отбеляза Полин. — Вижте ги — ще изкупят всичко в салона.
— Това ми прилича на най-новия зашеметяващ успех в Париж — обяви Джийн. — Последният писък във висшата мода на бижутата.
— Джуди — развълнувано се обърна към нея Бернар, — всички тези бижута уникални модели ли са? Всички?
Джуди без удоволствие кимна утвърдително.
— Значи щом бъдат купени — край? Помислете само, това е като да купуваш произведения на изкуството. Все едно изкупуваш цяла галерия със световни шедьоври!
— Отлично сравнение — съгласи се Полин.
— Ще последва истинска треска за бижута на „Масо“. И не само в Париж, според мен.
— Като се има предвид майсторската им изработка, със сигурност ще покачат цената си.
— Вижте, това е принцеса Дьо Савой. Купува си… какво е това?
— Обеци. С висулки от сапфир май.
— Накъдето тя погледне, натам се обръща и цяло Милано.
— Трябва да тръгвам веднага — тържествуващо обяви Полин. — Крайният ми срок е тази нощ.
Щеше да изпревари другите двама и те я изгледаха гневно.
— Значи… Наистина ли смятате, че това ще промени всичко? — отчаяно попита Джуди. — Все пак това е само едно парти. Мислите ли, че и останалите клиенти ще реагират така?
— При тази треска? Със сигурност! — Джийн присви очи. — Ти нали искаш мадам Софи да успее?
— Естествено. Нямате представа… какво облекчение е за мен. При всички тези разходи… — Джуди нарочно не довърши започнатото изречение, но никой не захапа въдицата.
— Добре похарчени средства, до последния цент.
— Радвам се да го чуя — сухо каза тя. Бе прекалено ядосана, за да продължи; не биваше да им позволява да видят разочарованието й. — Трябва да се върна при гостите. Извинете ме.
Отдалечи се от групичката и потърси единствения човек, който все още би могъл да промени вечерта.
Катрин Масо си бе тръгнала още преди Софи да произнесе кратката си реч. Бе заявила с кралско високомерие, че е видяла достатъчно; бе разменила няколко сурови реплики с неколцина от приятелите си и бе казала на Томас, че шофьорът й ще я върне в дома й в имението.
Том имаше намерение да си тръгне с нея, но бе пропуснал момента. Едно от досадните момичета, които бе срещнал на вечерята в апартамента си, го бе приклещило в ъгъла и баба му, която бе прословута с нетърпеливостта си, се бе изнесла с шумолящи копринени поли навън, като портиерите буквално се бяха поклонили при кралския й вид.
Том бе изругал мислено, но не всичко бе изгубено. Имаше мобилен телефон; извика си лимузина под наем. Автомобилът вече закъсняваше, вероятно заради задръстването покрай партито. Погледна ролекса си. Ако колата не дойдеше до десет минути, щеше да тръгне пеша.
Гостите масово купуваха бижута. Подписваха чековете си и си тръгваха, изящно придържайки придобивките си в новите розови торбички от сатен — творба на майка му. Тълпата оредяваше и той нямаше желание да остане близо до нея. Разговорът им нямаше да е от приятните. Бе изпил няколко чаши и усещаше раздразнение; едно тънко трезво гласче в дълбините на съзнанието му го предупреждаваше да не предизвиква повече публични сцени.
Би могъл да стори нещо ужасно. Да се развика пред всички тези аристократи и светски персони. Или още по-лошо — да заплаче.