Четвърта глава
Камбаните на „Том Тауър“ отброиха девет удара. Това означаваше, че е девет и пет вечерта. Старият часовник беше точно на един градус западно от Гринуичкия меридиан и затова часовникарят бе решил да го настрои с пет минути назад.
Том се усмихна. Това му харесваше. В момента бе някак особено влюбен в англичаните и всичките им ексцентрични приумици. Замисли се за Поли, червенокосото момиче, което се бе измъкнало от стаята му преди пет минути. Тя ругаеше като моряк и когато си тръгна, вонеше на пушек, но пък в леглото…
Наведе се над завивките към вдлъбнатината, където бе лежала преди малко, и вдъхна уханието на мускус, което още се долавяше. Зачуди се какъв ли поток от нецензурни думи щеше да избълва Поли, ако знаеше, че е третото поредно момиче, с което спи тази седмица.
О, колежът… страхотно място, наистина!
Безкрайна върволица от възможности. Учението не му вървеше кой знае колко, едва бе успял да си вземе семестриалните изпити, и то само защото майка му бе обещала да направи голямо дарение за реставрирането на Старата библиотека. Въобще науките бяха много назад в списъка с нещата, заради които бе дошъл в Оксфорд.
На първо място бе много, ама много секс. Засега му вървеше като по вода.
На второ място: безбройните купони. И тук бе отличник.
На трето място: да получи медал по гребане, но от това се бе отказал още в началото. Не бе предполагал каква упоритост и колко много време трябва да посвети на тренировките. Налагаше се да става преди изгрев-слънце почти всяка сутрин дори когато навън е мразовито и да тренира, докато ръцете му отмалеят. За скованите англичани и мускулестите им американски братовчеди това беше повече от нормално. Но Томас Масо бе цивилизован французин и предпочиташе слънцето да го сварва в далеч по-привлекателно обкръжение — копринени завивки, доставени специално от Париж, и нежните ръце на някое момиче. Нямаше никакво значение от каква националност — той вярваше в политиката на равните възможности за всички. Да кажем, като Бил Клинтън.
Масо се възхищаваше на Клинтън, и той е бил чужденец в Оксфорд. Но какъв вкус към жените! Хората подхвърляха коментари по този повод. Разбира се, истинските ценители винаги са знаели, че външният вид на една жена, макар и приятен, е последният по важност фактор за нейния сексапил. Една грозновата жена, която знае какво да прави, е далеч за предпочитане пред красива, но студенокръвна девойка от „доброто общество“.
Поли обаче бе страстна и хубава. Със силен характер, умна. Том я харесваше. Всъщност много. Определено бе любимката му сред момичетата, с които спеше. За миг съвестта леко го гризна. Сексът бе забавно нещо, но той предпочиташе да има разнообразие. А ако Поли разбере?
После си каза, че не бива да проявява буржоазни разбирания и че тя няма как да разбере. Е, както и да е. Наближаваше обяд. Щеше да закъснее за поредното занятие и господин Хилърд щеше да му вгорчи живота, щеше да заплашва да се оплаче от него пред младшия надзорник за първокурсниците. Май беше време да вземе душ и да тръгва.
На път за лекцията на Хилърд в „Пекуотър“ Том се отби в малката пристройка на портиера. Редиците дървени пощенски кутии бяха препълнени с различни рекламни брошури и листовки от всевъзможни клубове и организации, които изобщо не го интересуваха. „Юниън“, ловен клуб… кого го е грижа? Всички тези предложения за какви ли не занимания означаваха по-малко време за веселба.
В неговата кутия имаше и писмо от майка му. Масо въздъхна. Поредното. Искаше му се тя да го остави на мира. Непрестанно му натякваше да учи повече, да си намери истински приятели, да престане да ходи до Лондон с такси и да харчи парите си в нощните клубове. Но Томас не би си и помислил да използва обществен транспорт, а вече бе катастрофирал няколко пъти с поршето си по английските пътища с глупавото им шофиране в лявата лента.
— Ти си наполовина англичанин, Том — обичаше да му напомня майка му.
Напоследък се бяха отдалечили един от друг. Но си казваше, че причината е в разстоянието, всъщност той се радваше на тази дистанция в отношенията им, смяташе за естествена. Колкото до майка му, тя като че ли искаше да върне времето назад, когато той бе сладко петгодишно момченце и имаше нужда от нея.
Разбира се, все още я обичаше.
Потупа леко писмото в дланта си. Бе написано върху любимата на майка му бледосиня хартия за писма от „Смитсън“ и нежно ухаеше на теменужки, като парфюма, който тя винаги използваше и който приготвяха специално за нея на улица „Фобур“. За свое учудване за миг изпита силна носталгия по Париж. Закопня за истинска храна и уханно кафе. Така наречените тук „френски“ кафенета предлагаха мазни и твърди кроасани, увити в салфетка с френския трикольор, и ужасно гъсто кафе, което направо можеше да се набоде с вилица — как би могъл да хареса такова нещо? Не би го и докоснал. Помия.