— Какво ще поръчат влюбените гълъбчета? — попита собственикът.
— Кафе — бодро рече Том. Усмихна се на думите на мъжа — явно той поне не считаше, че е прекалено млад. Представи си тялото на Джуди, гъвкаво и извиващо се в ръцете му; само за половин час би могъл да й докаже, че не е момче. Много кафе. И малко аспирин.
— За мен коняк — поръча Джуди. — И „Перие“, а освен това, Гастон, донеси ни каквото би препоръчал от менюто тази вечер.
Мъжът се ухили.
— Гладни ли сте?
Том неопределено поклати глава, а Джуди кимна.
— Добре. Оставете на мен — каза той.
Кафето пристигна първо; поднесоха го в големи чаши и тъй като вече наближаваше време по-скоро за сутрешна закуска, отколкото за вечеря — с прясно мляко. Том си сложи и две големи лъжички кафява захар и изгълта наведнъж три аспирина; след минута се почувства малко по-добре. В това време Джуди отпиваше от питието си, като го редуваше с „Перие“, поднесено в дебела стъклена чаша с голям резен лайм и много лед.
— Често ли идвате тук? — попита Том.
Въпросът бе банален, но все трябваше да каже нещо. Щеше да има и много други въпроси, но не би искал да започне със съблазняването, преди аспирините и кофеинът да се задействат.
— Почти два пъти седмично. Тичам всяка сутрин. — Тя въздъхна с удоволствие. — Между пет и половина и шест и петнадесет, понякога и в този район. Така прочиствам мислите си.
— Изглеждате страхотно.
— Благодаря.
Тя се усмихна самоуверено и Том я хареса още повече, задето не се преструва на свенлива. Мразеше плахостта у хората; Джуди съвсем не бе такава.
— След като си взема душ и се облека, намирам някое кафене, място, където храната е хубава, и си поръчвам обилна закуска.
— Обичате ли да хапвате?
— Кой не би обичал в Париж?
Том си спомни за кльощавото като вейка момиче с лошите зъби. Джуди определено бе идеалният пример за разликата между слаба и стройна фигура. Лицето му грейна; всеки път щом си отвореше устата, тя казваше нещо, което му допадаше.
— Френската кухня — истинската храна, а не боклуците, които сервират на туристите, — е едно от големите удоволствия в живота. Няма да повярвате какво се сервира в Охайо, където съм израснала. — Джуди се намръщи. — Когато ходя на гости при семейството си, излизаме на вечеря. Пфу.
— Мога да си представя. Учил съм в Англия.
— Чух, че сте били в Оксфорд.
— Точно така.
Взе каната и си наля още една голяма чаша кафе, този път съвсем черно. Главоболието му преминаваше и речта му ставаше по-ясна.
— Опитайте това — каза собственикът.
Поднесе две големи чинии. Пред Джуди сложи цвърчащи свински пържоли, приготвени с чушки и домати, подправени с мащерка и лук и гарнирани с много тънки резенчета пържено сирене „Камамбер“. Миришеше толкова вкусно, че даже и апетитът на Том се възбуди. Пред него, върху леко очукана бяла чиния, собственикът остави пикантни хапки и сладкиши — няколко малки пастички с кайсии и бял шоколад, домашни ореховки, които бяха толкова крехки, че той се запита как ли са излезли изпод мазолестите пръсти на мъжа, както и препечени резенчета хляб с аншоа, пълнени гъби и превъзходно сирене бри.
— Мили боже — възкликна Том, след като погълна наведнъж три от пастичките. — Тези са великолепни.
— Тук винаги е пълно с хора, и денем, и нощем.
— Но за вас намират място.
Джуди наведе леко глава.
— Оставям добър бакшиш.
— Не е само това, мадмоазел; във Франция красотата се ползва с доста привилегии — галантно отбеляза Том.
— Ласкаете ме, мосю Масо.
— Бих искал да ме наричате Том.
— Тогава, моля, казвайте ми Джуди.
Тя му се усмихна и той се отпусна, стоплен от одобрението й. Изглеждаше прелестна под нежната светлина на свещта, която караше пайетите да проблясват и да искрят, докато хапваше с удоволствие свинските пържолки и пърженото сирене.
— Колко време си работила за баща ми?
— Работя за Пиер вече петнадесет години — отвърна Джуди.
Том забеляза, че тя използва сегашно време.
— Няма да приема, че е мъртъв — тихо каза тя, — докато не видя тялото му.
Той кимна и си взе една от хапките с аншоа, за да не види тя как очите му моментално се зачервяват. Беше толкова лоялна, а бе само една служителка във фирмата. Ако можеше майка му да е поне наполовина толкова вярна…