— И без това искаме да купим „Масо“ на невероятно ниска цена. По-добре да подсигурим офертата си.
Пийт се напъна и повдигна масивното си туловище от кожения диван. Тялото му може и да беше бавно, но умът му бе бърз.
— Няма много свободни акции — изръмжа той. — Трийсет процента се контролират от съпругата. Други петнайсет са в ръцете на останалите от семейството…
— Моята информация е, че те няма да подкрепят съпругата. Планират да направят отделно предложение на акционерите.
— Има ли от какво да се притесняваме?
— Не. Синът е на осемнадесет, възрастта на баба му не е известна с точност, но акционерите няма да харесат нито един от двамата като евентуален заместник на мадам Масо.
— Значи, общо казано, имаме нужда от подкрепата на всички останали акционери. Всичките петдесет и пет процента, които са свободни на пазара.
Монфърт не каза нищо; това го знаеха и двамата. Пийт просто мислеше на глас.
— На какво можем да разчитаме? — попита той.
— Поне трийсет и пет процента, които са под контрола на различни попечителски фондове, пенсионни фондове и други институции. Те няма да се повлияят от коментарите в пресата; от няколко месеца насам имам тяхната подкрепа.
— Добре, добре. — Проклетият Монфърт наистина си разбираше от работата, нямаше как да се отрече. И не само това. — Но все пак ни трябват и останалите. Значи има цели двайсет процента в ръцете на дребни акционери, отделни хора?
— Опасявам се, че е така.
Дотук с Лили, както и с всички останали момичета. Край и на чакането пухкавият му син да се завърне от летен лагер. Пийт искаше единствено да смени домашните си дрехи с костюм и да се върне в офиса. Положението бе рисковано. Имаше нужда да помисли.
Единствената му утеха бе, че проклетият англичанин може би бърка, поне веднъж.
— Това е истинска катастрофа — ревна той. — Две седмици преди сключването на сделката си оставил онази кучка да организира някакво си тъпо парти и…
В слушалката се чу сигнал „свободно“. Монфърт наистина му бе затворил. Мамка му! Захвърли телефона в другия край на стаята.
— Всичко наред ли е, скъпи?
Жена му се суетеше наблизо. Също като него, и Клаудия имаше отлично развито усещане за пари. Тя вече мислено харчеше техния дял от сделката с „Масо“.
— Трябва да се връщам на работа — изръмжа той.
— Но няма да видиш Поли.
— Целуни го от мен. Става дума за спешен случай, ясно?
— Разбира се, скъпи.
Жена му отлично знаеше кога да престане да настоява. Нямаше никакво намерение да го дразни.
Стоктън обмисли положението. Беше му подействало като шок. Всички знаеха, че Монфърт е най-коравият бизнесмен в сферата на бижутата. Беше направо прословут с това. Как би могъл да сгреши толкова? Как можеше да допусне някаква си трофейна съпруга на един плейбой — тоест вдовицата му — да го изиграе така? Да не би да спи с нея или какво?
Нямаше начин тази жена да разбира от бизнес. Дори не бе ходила в колеж. Омъжила се още като дете и винаги е била домакиня. Какво би могла да знае за управлението на една многомилионна компания?
По дяволите! Пийт трябваше да се оправи с тази каша.
Най-напред щеше да се обади в хотел „Крийон“ и да остави съобщение, в което разкаяно да се извини на Хю Монфърт. Иначе бе сигурен, че още в понеделник на бюрото му ще лежи оставката на този кучи син. Монфърт не бе от хората, които заплашват; той просто щеше да си тръгне. Недопустимо! Пийт трябваше да му поднесе извиненията си. Отново.
Тази мисъл го вбеси, но той трябваше да преглътне гордостта си. Това не бе добре за кръвното му налягане. Пазеше бутилка двайсетгодишно малцово уиски заключена в едно чекмедже на бюрото си; беше време за една глътка от това лекарство.
По дяволите Хю Монфърт! По дяволите и Софи Масо!
— Клаудия, извикай шофьора ми — нареди той.
Тридесет и първа глава
Събуди се призори, още нямаше и шест часа. Софи остана сгушена в меките си пухени възглавници и се загледа навън през плътните стъкла на прозорците; бледите утринни лъчи на зазоряването се открояваха на синьото небе и обещаваха поредния хубав ден.
Измъкна се от леглото, пристъпи боса по каменните плочи на пода и се приближи към прозореца, за да огледа парка. Идеално поддържаните градини на замъка се простираха пред погледа й; езерото все още се очертаваше като тъмен кръг, преди да заискри под слънчевите лъчи. Отвъд него, далеч зад долната морава се намираше домът на свекърва й — виждаха се елегантните пропорции на къщата в стил „Крал Джордж“.
Софи се запита как ли е спала Катрин. Едва ли спокойно, каза си тя.