— Всички ли каза? — едва-едва продума Софи. — Искаш да кажеш, че е имало и други?
Селин я погледна втренчено. Възможно ли е тя нищо да не е подозирала?
— Наистина ли не знаете, мадам?
Софи мълчеше.
Секретарката реши да рискува. Ако съпругата наистина е била толкова сляпа, по-добре да разбере всичко наведнъж. Нямаше защо Софи Масо да остане единствената жена във Франция, която да не е наясно с „подвизите“ на съпруга си.
— Мадам, много съжалявам — започна тя внимателно и спокойно. — Винаги сте били много мила с мен. Всички смятат, че може да не сте знаели за Джуди. Но никой не е предполагал, че не знаете за останалите. Мосю Масо, докато беше жив, бе един от най-прочутите любовчии. Не знам точната дума. Как се казва… плейбой. Имал е много любовници. Всички го знаят. Момичета, с които е бил един месец, два месеца. Различни жени в различните градове. Понякога дори и проститутки, много елитни и скъпи… — Тя се прокашля смутено. — Простете, мадам. Но предимно са били съвсем обикновени момичета. Избирал ги лично, давал им подаръци и пари. Случвало се е дори и преди да се ожените.
Софи се чувстваше зле. Главата й се въртеше и единственото, което можеше да направи, бе просто да се опитва да запази равновесие. Най-лошото бе да види съжалението в очите на секретарката си. Селин очевидно искаше да я прегърне и да я утеши — тя, великата господарка на замъка, вдовицата милионерка бе обект на съчувствие.
А щом Селин я съжаляваше, Софи не се съмняваше, че много други я презират.
Ядоса се на себе си. Нима бе публична тайна? Всички освен нея ли знаеха? Спомни си за онези години, в които покорно бе организирала партита и бе посрещала гости. Нима са приказвали зад гърба й? Присмивали са се? Катрин знаела ли е?
Помъчи се да се овладее.
— И не е престанал? Дори след сватбата ни?
Селин поклати глава.
— Не и според онова, което съм чувала от по-старите служители. Но както вече казах, не съм била тук.
— Тогава откъде знаеш, че е вярно?
— Не знам, мадам — простичко отвърна момичето, — но всички така казват. Бих могла да помоля някоя от по-възрастните жени да поговори с вас, ако така предпочитате.
Но Софи й вярваше, вярваше на всяка болезнена дума. От друга страна, тя се бе доверила и на Грегоар, и на Джуди.
И на Пиер, напомни си с горест.
Край. Дори това да й костваше още болка и срам, искаше доказателства.
— Да — каза тя. — Кого би посочила… чакай… ще се обадя в „Човешки ресурси“. Сама ще избера някого.
Секретарката й остана да седи кротко и мълчаливо да я гледа със съчувствие, докато тя набираше номера на „Човешки ресурси“ и питаше за имената на жени, които са в компанията повече от десет години и които работят в рекламния отдел.
— Ще ми изпратят Франсоаз Делмен и Мари Пусе — каза Софи.
— Те ще знаят, мадам.
— Покани ги да влязат, щом дойдат. И задръж всичките ми обаждания.
— Да, мадам.
— И още нещо, Селин. Благодаря ти.
— За нищо — съчувствено отвърна тя.
Излезе от кабинета. Друг път щеше да повдигне въпроса за брошките.
Джуди веднага разбра, че нещо не е наред.
Мари изчезна, без да й каже и дума, а след това, само пет минутки по-късно телефонът й звънна.
— Джуди Дийн.
Беше Софи.
— Ела незабавно в кабинета ми — нареди Софи. После затвори.
Джуди внимателно остави слушалката. Стана, взе снимката на майка си от бюрото и я сложи в чантата си. С високо вдигната глава отиде в дъното на коридора, където бе гардеробът с палтата им, и откачи наметката си „Бърбъри“ от закачалката.
Нямаше нищо друго за взимане. Не бе от жените, които отрупват бюрото си с плюшени животинки и пластмасови талисмани или пък залепват плакати на красиви филмови звезди и изгледи от хавайски плажове.
Някъде в подсъзнанието си винаги бе очаквала този миг. Още от деня, в който Пиер изчезна. Бяха изминали седем дълги години на опасения и тя бе подготвена във всеки един момент да си тръгне с достойнство.
Софи знаеше.
Нямаше друго обяснение. Софи бе разбрала за Джуди и Пиер. Изненада се само от собствената си реакция. Механично вършеше всичко, както бе планирала отдавна. Бавно, без да бърза, тя облече палтото си пред погледа на всички секретарки, намести удобно чантата си и се усмихна леко. Но вътрешно съвсем не бе спокойна.
Нямаше значение; вече нямаше никакво значение. Сега момчето бе нейно. Джуди не изпитваше страх, а само странна, дива възбуда; дори и някакво облекчение. Можеше да се изправи срещу Софи, щеше да й се наложи. Най-накрая щеше да има възможност да каже всичко, което някога бе искала, още от първия миг преди толкова много години, когато бе разбрала, че заради тази невзрачна английска кукла Пиер — великият, фантастичният Пиер, какъвто бе в нейните очи — никога няма да бъде неин.