Той беше в Париж, а тук слуховете и клюките се разпространяваха светкавично. Той щеше да прочете за случая в сутрешната преса; репортерите можеше и да го издирят и да го нападнат, да поискат от него коментар…
Софи трябваше сама да му каже.
Стана от мястото си настръхнала и се зае да крачи нервно напред-назад.
Трябваше да почака. Не биваше да действа прибързано.
Том боготвореше баща си, все още. А Пиер бе мъртъв. Много го бе заболяло, когато се наложи Софи да го обяви официално за мъртъв. Можеше ли отново да го нарани, като накърни паметта на Пиер?
Вярно, нищо не бе в състояние да спре клюкарските издания да публикуват историите си. Но щяха да са поредните спекулации, хапливи писания, без истинските имена на замесените лица. Все пак щяха да изпитват известен страх — не можеха да докажат нищо, а и Пиер, докато бе жив, водеше много съдебни дела за уронване на името му. Вестниците биха предположили, че и Софи ще реагира по същия начин. Тя разполагаше с пари и власт. Не, едва ли щяха да публикуват нечие име. Тогава защо да го прави?
Сега Софи беше напълно наясно каква унизителна лъжа е бил бракът й и от това я болеше и страдаше много. Но синът й нямаше защо да споделя мъката й.
Реши да не му казва. Нямаше да говори за това с никого. Съпругът й бе мъртъв. Нека си клюкарстват; нека някой й го каже в лицето, ако посмее.
Никой не би посмял. В крайна сметка цели осемнайсет години никой не бе продумал пред нея.
Софи преглътна напиращите си сълзи и се постара да се овладее. После се върна на мястото си и отвори електронната си поща. Сигурно имаше отзиви от пресата за снощното парти; трябваше да назначи човек, който да се погрижи за отговора на компанията, и то възможно най-скоро.
Тридесет и втора глава
Цяла сутрин чувството не напусна Том.
Беше се появило още когато се събуди сам в стерилния комфорт на леглото си в апартамента под наем; не го напусна и докато прехвърляше мислено униженията от предната вечер; нито докато се обличаше и си приготвяше кафе, нито след като се обади за лимузината под наем.
Поведението на майка му — макар изключително странно и унизително — сякаш избледняваше леко и вече не бе толкова болезнено, когато се замислеше за американката.
Красива и интелигентна. Определено го привличаше и сексуално; искаше да се докаже пред нея. Да докаже, че не е момче.
А тя явно имаше и план. Нещо повече от това да гласуват с петнайсетте си процента срещу политиката на майка му и да се надяват на най-добрия възможен изход.
Трябваше да отиде при баба си; посещението бе задължително и щеше да изпълни дълга си. Том не забравяше, че Катрин държи в ръцете си две трети от общите дялове на двамата. Тя се бе оказала права за поведението на майка му, за което той изпитваше горчиво съжаление. Нямаше никак да му е приятно да седи и да гледа как възрастната дама злорадства.
Но грешката бе изцяло у майка му. Тя бе дала повод на Катрин.
Само като се сетеше за онази розова рокля с дълбоко деколте…
Телефонът звънна. Том отиде до шкафа пред прозорците, които гледаха към Сена; загледа се в слънчевите лъчи, които играеха върху водите на реката, в корабчетата, пълни с туристи, които се носеха тежко по течението, и вдигна слушалката.
— Томас на телефона — каза той на френски.
— Том, обажда се Джуди.
Той се ухили самодоволно.
— О, добро утро.
— Мога ли да мина да те видя.
Погледна часовника си.
— Наистина бих искал да се видим, но трябва да отида до Сейнт Од. Да посетя баба си в имението. Може би след това бихме могли да обядваме заедно? Този път аз ще избера мястото.
— Не би ли могъл да отложиш посещението с един час. Възможно ли е?
— Толкова ли е важно? — попита той, усетил настойчивостта в тона й.
— Да. Нали се сещаш за идеята, която обсъждахме снощи? Бих искала да ти обясня по-подробно. Това засяга и баба ти все пак. Когато се видиш с нея, може да й разкажеш всичко.
Не му трябваше повече убеждаване.
— Чудесно — каза той, като се постара да сдържа вълнението си. — Заповядай.
Даде й адреса си, обади се да отмени поръчката за лимузина и приготви още кафе.
Джуди изглеждаше прекрасно.
Това бе първото, което забеляза. Том въздъхна с облекчение; би било ужасно, ако красотата й бе изчезнала под ярката светлина на утрото.
Но явно нямаше от какво да се притеснява. При по-внимателен оглед тя се оказа също толкова стегната и гъвкава, колкото му се бе сторила и под лунната светлина, облечена в прилепналата си яркочервена рокля. Днес бе облякла също нещо много дръзко — тясна жълта памучна туника, украсена с бродерия в зелено; беше без ръкави и той можеше да се любува на загорелите й мускулести ръце и стегнати прасци на жена, която редовно спортува. Бе сложила висящи обеци от риолит и бял циркон; те се поклащаха и проблясваха много секси и по младежки закачливо — съвсем не като моделите на „Масо“.