— Нямаше нужда. Тя никога не сгреши. И му осигури наследник. Но все пак вярвам — добави замислено тя, — че ако се върне, може и да го направи. Може да се разведе с нея. Заради онова, което направи с компанията му, както и че приема ухажванията на други мъже.
Джуди отвори широко очи.
— Значи вярвате, че още е жив?
— О, напълно сигурна съм.
— Имате ли някакво доказателство? Нови факти?
Катрин въздъхна.
— Имам специална връзка с Пиер; такава, каквато никоя друга жена не би могла да има. — Очите й пламнаха. — Никоя от вас не го познава като мен. Ако беше мъртъв, щях да разбера.
Старицата явно бълнуваше, реши Джуди.
— Вие не си имали друг любовник — проницателно я огледа Катрин. — Но сега искате да започнете връзка с Томас. Нали?
Джуди зяпна.
— По-добре да ми кажете истината. Така или иначе скоро ще разбера, мога да ви уверя в това.
— Том много прилича на баща си.
— Но няма неговия дух — натърти Катрин. — Характера си е наследил от майка си, почти изцяло. Освен може би известна упоритост; а вероятно и това е нейна черта, ако може да се съди по някои неотдавнашни събития.
— Аз много го харесвам — каза Джуди.
— Но не го обичате. Въпреки това сте готова да го оплетете в мрежите си. Нали така?
— Вие не ме разбирате, мадам.
— О, мисля, че разбирам прекрасно — възрази Катрин. — Убедена съм. Том ще бъде много богат. Освен това е син на Софи. И на Пиер…
Младата жена отвори уста да каже нещо, но не можа да измисли подходяща реплика в отговор.
— Осъзнавате ли, че щом веднъж се захванете с Том, всичко окончателно ще приключи между вас и Пиер?
Джуди се вторачи смаяно в нея. Всичко да приключи между нея и Пиер? Та той отдавна бе мъртъв! Почти цяло десетилетие!
— Разбирам това, мадам — каза тя.
— Тогава няма да заставам на пътя ви. Но ако искате съвет от мен, действайте бързо. Софи ще се опита да се одобри с Том веднага щом има възможност.
Джуди бе слисана, но внимателно отвърна:
— Благодаря ви, мадам Масо.
Старата жена се усмихна.
— Можеш да ме наричаш Катрин, Джуди.
След малко вратата на салона се отвори и Том отново влезе вътре; силуетът му се очерта на фона на обедното слънце и ясносиньото небе и той толкова много заприлича на Пиер, че Джуди остана без дъх.
Той огледа предпазливо двете жени.
— Добре ли мина всичко, бабо?
— О, чудесно — мило отвърна Катрин. — Двете с Джуди ще станем близки приятелки.
Том изглеждаше облекчен.
— Тогава да излезем тримата на обяд?
Катрин поклати напудрената си глава.
— Уморена съм, скъпи. Мисля да отдъхна. А и освен това би било добре да се обадите на… мосю… Стоктън, нали така беше?
Джуди кимна.
— Нямате време за губене — заяви Катрин. — Довиждане, скъпи.
Джуди се изправи, докато Том целуваше баба си по бузата. Тя подаде ръка на старата дама и стисна костеливите й пръсти енергично, а след това икономът ги изпрати до входа. Излязоха от красивата и мрачна къща на вдовицата под яркото августовско слънце. Пред входа търпеливо ги чакаше, със запален мотор, лимузината под наем.
— Тя е права — подхвърли Джуди. — Хайде да се връщаме в града. Ще се обадиш на Пийт, а след като свършим това, ще разберем дали ще захапят въдицата. После можем да идем на обяд.
— А след обяда? — изгледа я многозначително Том.
Джуди леко разтвори устни, а езикът й се показа за миг и ги овлажни.
— Е, скъпи, предполагам, че все ще измислим нещо — закачливо отвърна тя.
Тридесет и трета глава
Жегата в Лос Анджелис бе непоносима. Дори и супермодерният климатик явно не смогваше. Веднага щом слезеше от колата си, излезеше от прохладата на офиса или на дома си, Пийт Стоктън сякаш се потапяше в гъста и лепкава мъгла от горещина, която направо можеше да се реже с нож. Дузината пъти на ден използване на дезодорант не можеха да предотвратят издайническите мокри петна под мишниците му; носеше само тъмни ризи, но въпреки това се налагаше да се преоблича по четири пъти на ден.
Август си бе истински кошмар.
В самолета обаче му беше приятно. Първа класа винаги бе истинско удоволствие. Освен това го ободряваше мисълта, че пътува към Европа, където времето бе поносимо.
А и задачата му бе приятна.
След онова чудесно обаждане му трябваха само петнайсет минути, за да убеди и останалите директори — членове на борда. Неколцина бяха изразили недоволството си от представянето на Монфърт, но никой не бе оспорил сделката по същина; беше прекалено сладка, бяха заложени наистина много пари.
Какво лошо имаше да дадат на хлапето някаква глупава формална длъжност? Можеха да измислят перфектен договор, който да не му дава реална власт — да го обвържат с условия, които да не му дават възможност да действа сам.