Стоктън не бе сигурен кого ще сложи начело. Но нямаше да е Том Масо. Нито пък Хю Монфърт.
Точно сега направо можеше да разцелува хлапето. Би му дал какъвто пост пожелае. Щеше да го настани в лъскав офис, да му отвори фирмена сметка, от която да харчи, плюс готина мацка за секретарка. Том Масо бе нещо повече и от Дядо Коледа. Бе дал на Пийт „Масо“, заедно с всичките милиони на компанията и едновременно с това бе успял да го отърве от Монфърт.
— Шампанско, сър?
Стюардесата се суетеше наблизо. Отдавна бе прехвърлила трийсетте, с професионален вид и набита фигура. Не като в доброто старо време, когато най-важно бе да се угоди на бизнесмените и когато всички стюардеси бяха изрусени кукли на не повече от двайсет. А сега стюардесите изглеждаха като отличнички от курсовете по въздушна безопасност и обезвреждане на терористи.
Но днес нямаше да позволи нищо да развали настроението му.
— Разбира се — отвърна Пийт. — Защо пък не, по дяволите.
Хю бе много зает цяла сутрин. Два дни след партито и положението бе точно такова, от каквото се бе опасявал. Пресата не спираше да възхвалява шедьоврите оригинали на „Дом Масо“; сравняваха хер и фрау Брант с великите майстори в изкуството и описваха творенията им като смесица от Полдинг Фарнъм и Ричард Бапст. Бе посетил магазините на „Масо“ на улица „Фобур“ и Ню Бонд стрийт и бе заварил и двата доста оживени. За марката се говореше много, акциите се бяха вдигнали и борсовите анализатори бяха заети да преправят прогнозите си.
Беше му струвало страшно много усилия и интервюта в пресата, само за да удържи позицията си. Неговата оценка бе „прекалено малко и прекалено късно“ — едно чудесно парти и дори една превъзходна колекция не биха могли да компенсират осем години на лошо управление…
Бе прекарал часове наред в разговори по телефона с фондовете, които подкрепяха офертата му, с различни мениджъри на инвестиционни фондове, които бяха загрижени, че пропускат нещо важно. Хю вярваше, че всичко ще завърши добре, но бе доволен, че до гласуването оставаше много малко време.
С облекчение затвори слушалката на телефона след разговора с поредния фондов мениджър. Беше дванайсет, твърде рано за обяд, но искаше да излезе от хотела, да се откъсне от бизнес новините в печатните издания и да помисли малко на спокойствие.
Каза на госпожа Пърси, че ще се върне в два. По принцип мразеше дългите обедни почивки, но май бе добре да не го безпокоят възможно по-дълго. Да остави да отмине голямата шумотевица и инвеститорите да се осъзнаят. В момента цялата лудост само набираше сили, но той смяташе, че бурята скоро ще отмине. Колкото по-малко загриженост демонстрираше, толкова по-добре. Госпожа Пърси, неговата безкрайно изпълнителна секретарка, бе долетяла от Лондон тази сутрин, за да му помага през следващите няколко дни.
— Ще вземете ли мобилния си телефон, сър?
— Не. Знаете, че не понасям тези проклети устройства. — Хю извади мобилния апарат от куфарчето си и й го подаде. — Всъщност вземете го вие, госпожо Пърси. Така няма да се изкушавам да го вдигна.
— Много добре, сър.
Госпожа Пърси му се усмихна бодро и професионално, точно както му харесваше, и Хю излезе от апартамента.
Беше чудесно да се измъкне от хотела. Мразеше климатичните инсталации; мразеше всичко изкуствено. Тялото му на бивш военен бе свикнало както на големи жеги, така и на силен студ. Бе се съгласил да инсталират централно отопление в замъка му в Ирландия само за да не замръзват водопроводните тръби; пък и майка му все се оплакваше, че не й е достатъчно топло, когато му идваше на гости. Хю би предпочел да си остане с буйния огън в камината и дебела пухена завивка. Обичаше горещината на лятото и студа през зимата; така усещаше по-истински сезоните и се чувстваше по-жив. Струваше му се ужасно превзета модерна прищявка това да настояваш непременно да е около шестнайсет градуса по Целзий, независимо от времето навън. Монфърт предпочиташе да хапва плодове в естествения им сезон на узряване, вместо ягоди през декември и сини сливи през март; плодовете и зеленчуците от оранжериите винаги имаха силно воднист вкус. Наслаждаваше се на света такъв, какъвто е в действителност.
Ако човек излезеше през август в Париж, можеше да почувства истинската сила на лятото. Туристите се потяха, а жегата по тротоарите бе такава, че би изгорила стъпалата ти, ако решиш да тръгнеш бос. Монфърт я приемаше с радост; извърна лице към слънцето, затвори очи и се наслади на топлината, която проникваше през кожата му.