Щеше да си намери добър ресторант и да си поръча превъзходен парижки обяд. Беше чудесно, че е без телефон; така нямаше да го безпокоят досадни журналисти, а и той самият не би могъл да се обади на никого дори и да искаше.
А той искаше — и то много. Макар че би било направо самоубийствено глупава постъпка. Искаше да се обади на Софи Масо.
Имаше най-различни оправдания подръка. Можеше да й благодари, че го е поканила на партито. Или отново да й предложи да му гласува доверие с акциите си. Тя щеше да откаже, но пък поне би имал съвсем уважителна причина да й звънне…
Изобщо не го интересуваше сделката; щеше му се тя вече да е приключила. Дали Софи Масо би пожелала да го види след това?
Чувството просто не искаше да го напусне. Непрекъснато мислеше за Софи. Образът й винаги бе някъде в подсъзнанието му. Не вярваше, че е просто увлечение; искаше да я изведе на вечеря, да я опознае.
Нуждата от проститутки, физическата потребност от секса напоследък бе утихнала. В Париж имаше достатъчно момичета, умели, от висока класа, дискретни, но не се бе почувствал изкушен. Мислите му бяха погълнати от Софи. Което, естествено, си бе истинска лудост; толкова много жени по света, а той да се увлече по целта на атаката си…
— Сър!
Хю се озърна сепнато. Госпожа Пърси тичаше подире му откъм хотела. Мигновено се разтревожи; никое телефонно обаждане не би могло да е толкова важно. Но той спря и я изчака, докато тя бързаше, препъвайки се на токчетата си.
— Да?
— Много съжалявам, сър — задъхано се извини госпожа Пърси. — Но е спешно. Господин Стоктън ви търси, сър.
— Ще му се обадя след обяд.
Стоктън да върви по дяволите. Хю никак не харесваше маниерите му напоследък.
— Не се обажда по телефона. Тук е. В апартамента ви.
— Долетял е в Париж? — изуми се Хю.
Стоктън не бе споменал нищо такова. Каква ли игра играеше сега?
— Да, сър, и ви очаква. Много съжалявам, но настоя веднага да ви извикам. — Госпожа Пърси снижи глас, сякаш Пийт Стоктън би могъл да ги чуе през двойните стъкла на прозорците и рева на уличното движение. — Видя ви да излизате от хотела от вашия прозорец; вероятно и сега ни гледа. Не можах да отложа срещата ви за след обяда, ужасно съжалявам…
— Не се тревожете, госпожо Пърси, постъпили сте правилно. — Хю й кимна окуражително. — Много добре, че дойдохте да ме извикате. Явно сте останали съвсем без дъх.
Тя се приведе и кимна, силно задъхана. Хю й предложи ръката си за опора.
— Ще се върнем заедно — каза той. — Няма нужда да бързаме.
— Но господин Стоктън…
— Може да почака — твърдо заяви Хю.
Пийт Стоктън чакаше в апартамента на Монфърт. Седеше в едно от креслата и тялото му бе притиснато доста неудобно от елегантните извивки; не направи опит да стане, когато Хю и секретарката му влязоха в стаята.
— Успях да го догоня в последния момент, сър — ведро обясни госпожа Пърси. — Да ви донеса ли нещо за пиене? Чай или кафе, минерална вода?
— Не. Срещата ни ще бъде съвсем кратка.
— Много добре, сър. Ще изчакам оттатък.
Пийт махна с дебелата си ръка.
— Остани, сладурче. Това засяга и теб.
Елизабет Пърси примигна; не обичаше да я наричат „сладурче“, освен ако не го правеше Джак и определено не й допадаше да го чува от мазния дебелак Пийт Стоктън, който, според слуховете, непрекъснато бе забъркан в случаи на сексуален тормоз. А и какво би могъл да каже на Хю, което да засяга и нея?
Погледна неуверено шефа си; Монфърт много деликатно й направи жест, за да я успокои.
— Тъкмо се бях запътил да обядвам, Пийт — каза Хю. — Ще се присъединиш ли към мен?
Никак не му беше приятно, но трябваше да го покани. Не би могъл да откаже това на председателя на борда.
— Не мисля, че идеята е добра. — Пийт Стоктън измъкна метална кутия за пури от джоба на ризата си и с драматичен жест измъкна една „Монте Кристо“, отхапа върха й и я запали.
— Празнуваме ли нещо?
Може би носеше новини за още акционери, които се бяха обвързали с подкрепа за офертата.
— Ние — не. Аз празнувам. — Стоктън дръпна силно от благоуханния пушек и после го издиша през ноздрите си. — Как най-точно да се изразя — започна той с очевидна наслада. — Чакай да видя… Хю, уволнен си.
— Какво? — не повярва на ушите си госпожа Пърси.
Пийт се обърна към нея.
— Ти си негова секретарка, нали, сладурче? Чудесно. Искам да вземеш лаптопа си и да смениш всички пароли. Архивирай всичките му писма и файлове и ги изпрати директно на моята поща. Постарай се да няма достъп до никакви данни на „Мейбъри“, още от този миг.
Хю се опитваше да осмисли случващото се.