— Мога ли да попитам защо съм уволнен? — обади се той.
— Разбира се — великодушно отвърна Пийт. — Уволнен си с основателна причина. Неизпълнение на задълженията по сделката с „Масо“.
— Предстои да сключим тази сделка.
— Определено, но ти няма да си част от екипа. Не успя да се подготвиш за онова парти — погледни само цената на акциите, за бога. Освен това си пропуснал да проучиш всички възможности.
— Какво, по дяволите, означава това? — сопнато попита Монфърт.
Стоктън се усмихна самодоволно.
— Ще разбереш — след като „Мейбъри“ стане собственик на „Дом Масо“. А сега си уволнен, по дяволите, затова си обирай парцалите и се омитай от хотела. Сметката се плаща от „Мейбъри“. Същото важи и за теб, сладкиш. Връщай се в Лондон, можеш да хванеш оня подводен влак. Събери всичко в офиса му. Гледай той да не вземе нищо оттам, даже и някоя писалка. Ако измъкне нещо и ти, и сладкото ти дупе сте на улицата.
Елизабет Пърси каза само:
— Върви на майната си, дебелако. Напускам.
Хю се обърна към нея крайно изненадан, после се засмя.
— Великолепно — каза той.
Малките свински очички на американеца се присвиха; бе очаквал всевъзможни реакции от Хю, само не и да се смее. Всички знаеха, че „Мейбъри“ е всичко за проклетия англичанин, че единствено работата осмисля живота му. А за каква се мислеше тази кукличка?
— Сигурно ще искаш да чуеш цялата история, Монфърт — присмехулно подхвърли той.
— Съвсем не, ни най-малко не ме интересува. — Хю отново предложи ръката си на Елизабет. — Госпожо Пърси, ние щяхме да отиваме на обяд, нали така?
Пийт Стоктън ги изгледа втренчено, вбесен от всичко, докато те излязоха от апартамента и тръгнаха по коридора. Толкова бе разгневен, че му бяха отнели сладостта от този славен за него миг, че цялото му лице се бе зачервило. И тогава купчинка изгоряла пепел се посипа върху току-що изгладените му панталони.
— Мамка му! — изруга той.
От коридора се чу смях. Е, и двамата можеха да вървят по дяволите. Успокояваше се с мисълта, че само се преструват на спокойни. Така или иначе, Хю Монфърт току-що най-безцеремонно бе уволнен, тъкмо преди да сключи най-голямата сделка в кариерата си. Бе си създал много врагове в „Тифани“, „Картие“ и „Жарар“… с него бе свършено; арогантното копеле бе тотално прецакано!
Тази мисъл го накара да се почувства по-добре. Монфърт и секретарката му можеха да демонстрират самообладание колкото си щат. Той знаеше, че вътрешно са съсипани.
Беше гладен. Най-добре да си поръча някаква храна, хамбургер и пържени картофки, не нещо от проклетата френска кухня, която винаги разстройваше ужасно стомаха му. А после щеше да иде до представителния салон на „Масо“; да види какво ще придобие съвсем скоро. Може би щеше да купи нещо за Клаудия. Това щеше да й затвори устата за няколко дни.
Хю махна на едно такси и му нареди да ги закара до площад „Дьо ла Мадлен“.
— Къде отиваме? — попита госпожа Пърси, чиято войнственост се бе изпарила и сега изглеждаше доста шокирана.
— Мисля, че заслужаваме един чудесен обяд — отговори й Хю. — Нещо наистина френско. „Лукас картон“ е признат за един от най-страхотните ресторанти в града. Познавам от години мосю Сендерен, сомелиера.
— Звучи прекрасно, сър.
Секретарката бе пребледняла и трепереше цялата. Хю дори се зарадва; докато се бе съсредоточил върху нея, не му се налагаше да мисли прекалено задълбочено за собственото си положение.
— Вече няма нужда да ме наричате „сър“, госпожо Пърси. Забравихте ли?
— О, да. — Опита се да се усмихне. — В такъв случай вие трябва да се обръщате към мен с Елизабет.
— Елизабет — опита се да я успокои, — не бива да се притесняваш за случилото се преди малко.
— Е, решението си беше мое. — Тя кършеше пръсти в скута си. Току-що си бяха купили апартамент с ужасно висока ипотека и имаха нужда от заплатата й, както и от допълнителните премии за работата й. — Само не знам какво ще кажа на Джак…
— Това господин Пърси ли е?
Тя кимна безмълвно. Монфърт никога не се бе интересувал от личния й живот.
— Имам много приятели, които с радост ще наемат секретарка с твоите изключителни качества — каза Монфърт. — Колкото до настоящето… Колко получаваше на година за работата си при мен?
— Тридесет и шест хиляди — прошепна Елизабет.
Монфърт бе изключително щедър. Къде би могла да намери друг такъв шеф?
— Значи ще ви изплатя двегодишна заплата. Вероятно ще го оформим като плащане на отделни вноски. Ще поговоря със счетоводителя си какъв е най-добрият вариант за избягване на данък за дарение.
Тя го зяпна.
— Но това са седемдесет и две хиляди лири, господин Монфърт.