— Щом ще те наричам Елизабет, ти трябва да ми казваш Хю. — Взе ръката й в своята. — Няма нищо, аз съм богат човек, а онова, което направи преди малко, бе много смело. И ми достави удоволствие, което струва много повече от седемдесет и две хиляди лири — добави той, като си припомни подпухналото лице на Стоктън.
Таксито спря. Монфърт плати и влезе с Елизабет в ресторанта. Веднага ги настаниха и тя се постара да се отпусне; разкошната обстановка и приглушените разговори на богатите хора, които обядваха наоколо, леко я притесняваха.
— Тук просто предлагат добра храна.
Тя се усмихна. Хю Монфърт бе истински старомоден джентълмен и се опитваше да я успокои.
— Кое от ястията е хубаво? — попита тя.
— Убедено мога да кажа — всяко — отвърна Хю. — Да започнем с лек аперитив?
Поръча на сервитьора две чаши шампанско „Перие Жуе Бел епок“ и пушени миди за себе си.
— О, изберете и за мен — помоли Елизабет.
Френският й не бе особено добър, а менюто изглеждаше ужасно сложно.
— Много добре.
Хю й поръча салата от бретонски омар и бял боб със сметана и копър, след което агнешки ребърца в сос от мащерка; за себе си избра костур на скара с пюре от кресон, а в добавка поръча и бутилка червено и бутилка бяло вино; Елизабет не можа да разбере нищо от бързия френски на сервитьора, но разпозна отличното вино, когато го опита.
Храната наистина бе изключителна; тя ядеше бавно и се наслаждаваше истински на всяка хапка. Кой би могъл да знае, че агнешкото може да е толкова вкусно? Направо се топеше в устата й; вкусът сякаш имаше поне шест слоя и известно време двамата с Хю се хранеха в пълна тишина.
Трябваше да изпие шампанското си и чаша от превъзходното „Шато д’Икей“, преди да събере кураж да попита:
— Защо го направи?
Монфърт поклати глава.
— Винаги ме е мразел; иначе не мога да намеря някаква причина.
— Заради партито на мадам Масо ли? — плахо продължи Елизабет.
— То е само оправдание. — Хю гледаше в чинията си. — Не, станало е нещо, което му дава смелост да ме уволни.
— Но защо? Това е истинска лудост. Без вас „Мейбъри“ дори нямаше да съществува.
Той се усмихна леко.
— Да, вярвам, че съм допринесъл с нещо за печалбата на акционерите на компанията.
— Какво ще правите? — Елизабет се бе изчервила от притеснение — ситуацията наистина изглеждаше объркана. — Трябва да ги съдите, сър — тоест, Хю.
— Изобщо нямам такова намерение — сви рамене той. — Няма нужда. Абсолютно съм убеден, че в бизнес изданията ще отдадат дължимото на приноса ми за компанията. Съдебните процеси са скъпи и се точат с години, а са и безумно досадни.
— Значи ще отидете другаде. В „Картие“… Или „Тифани“?
Монфърт поклати глава.
— Петнайсетте години в „Мейбъри“ не са ми донесли много приятели.
Елизабет разпалено заяви:
— Тогава трябва да започнете свой собствен бизнес. Можете да се справите много по-добре от всеки друг.
Той съсредоточено се зае с рибата си. Беше много вкусна, а кресонът добавяше леко горчив привкус; вероятно го бяха съобразили с настроението му.
Тази мисъл го накара да се усмихне.
— Не мисля — каза той. — Или поне засега не. Винаги е погрешно да се вземат важни решения импулсивно.
Елизабет се притесняваше.
— Но вие трябва да работите, господин… Хю. Трябва да има нещо, с което да сте ангажиран. Винаги е било така. Иначе ще…
Осъзна, че се приближава прекалено опасно до непозволена дълбочина, и гласът й заглъхна.
— Иначе ще мисля прекалено много за жена си ли? — тихо попита той.
Тя се изчерви.
— Съжалявам, не беше много деликатно от моя страна.
— Няма нищо. Изненадан съм, че знаеш. — Монфърт погледна по-внимателно госпожа Пърси, сякаш я виждаше за първи път. — Другите служители говореха ли за това? В офиса в Лондон?
— За вас и госпожа Монфърт ли? — Тя кимна. — Да, много от тях. Всъщност и повечето служители на компанията по света. Преди получавах много писма по електронната поща.
Сега Хю бе слисан.
— Електронната поща ли? От служители, които са питали за Джорджиана?
— Изтрих ги всички — оправда се Елизабет.
— Но защо изобщо са се интересували? — Вече бе ядосан. — Моята скръб… не съм говорил с никого; това е нещо дълбоко лично.
— Трябва да знаете, че сте много известна личност в „Мейбъри“ — обясни Елизабет. — Това, което правехте за компанията… от това зависеха заплатите ни, коледните ни премии, дори и възможността да си закупим фирмени акции… хората непрекъснато се интересуваха от вас, питаха за любовния ви живот. — Тя се усмихна обезоръжаващо. — Повечето писма бяха от жени, нали разбирате.